Книга първа

Книга първа
Ключът на Никола

1

Беше прекрасен неделен следобед. Астрономически пролетта беше едва настъпила, но слънцето вече прижуляше весело, вещаейки старта на едно страхотно лято само след няколко доразсънващи природата месеца. Яна беше щастлива. Понесла в раницата си продукти за пикник, тя отиваше към парка за редовната неделна среща с двамата ѝ най-добри приятели Павел и Васко, и с любимия ѝ от около година съсед Слав. Разбира се, цялата ѝ радост беше заради Слав. Родителското тяло, както тя наричаше държащите я твърде изкъсо родители, изобщо не го долюбваше. От една страна, защото той беше значително по-възрастен от Яна и работеше като разследващ журналист, което караше майка ѝ да твърди, че той е „обикновен жълтурко, драскач и любител на евтини сензации за несъществуващи конспирации“. Но от друга страна по-голям проблем за родители ѝ беше това, че подозираха журналиста в търсене на нещо повече от приятелство с Яна. Последното едновременно забавляваше девойката и я гъделичкаше по егото. За нея Слав беше мъж, по-интелигентен от повечето хора, с които имаше възможност да общува, и в същото време той непрекъснато провокираше нeйния собствен интелект с логически игри и загадки.
Вървейки към срещата, Яна се чудеше какво ли им е подготвил журналистът за днес и кой ли от трима им ще успее да се справи с предизвикателството му пръв. Както винаги се надяваше да е самата тя. Харесваше ѝ онзи поглед, с който той сякаш ѝ казваше „Браво, умнице!“
Слав чакаше на обичайното място заедно с Павел, а Васко както винаги закъсняваше.
– Здрасти, Яна! – поздрави Слав някак по-вяло от обикновено.
– Здравейте! – отвърна, усмихната до уши, тя. – Къде ли се бави нашата примадона?
– Сигурно още си пудри носа – захили се Павката и после веднага се изчерви.
Скоро иззад ъгъла на най-близкия блок се подаде и Васко.
– Всички ли сме подранили? – вместо извинение попита той, но този път никой от останалите не се засмя на шегата му.
Отправиха се мълчаливо към най-затънтените места в парка. Разпънаха одеялото за пикник, захапаха по сандвич и трите хлапета на Слав впериха в него жаден за предизвикателства поглед.
– Съжалявам, но за днес не съм ви подготвил ребус, карта за откриване на съкровище или дори фабрична игра – каза журналистът. – Напоследък бях много зает, знаете колко пътувах… Предлагам ви да играем на асоциации.
„Какво разочарование!“ отекна в главите на всички останали. Те бяха свикнали с подготвяните от него шифри, гатанки и тайнствени кодове, които жадно разгадаваха с часове, а понякога дори с дни.
Разделиха се на отбори и започнаха играта – Яна и Слав срещу Васко и Павел. Слав подаде на Павката дума на ухо.
– Врата – каза след кратък размисъл Павел.
– Ключ? – предположи Васко.
– Не – поклати глава Слав. – Преддверие.
Яна се замисли. „Врата“, „ключ“, „преддверие“…
– Вход – отвърна.
– Неее. Втори кръг! – засмя се доволно Павел, обръщайки се към Васко. – Знаеш: врата, преддверие, вход. И сега добавям думата „прекрачвам“.
Васко се затрудняваше. Как така прекрачвам врата? Накъде? Къща? То е ясно.
– Къща! – извика той.
Нескрито възмущение се разля по лицето на Павел.
– Ти май изобщо не се замисляш… Пак са те на ред – тросна се той.
Слав премери всички казани до момента думи и реши да рискува с нещо ексцентрично, разчитайки на абстрактно – аналитичния ум на Яна.
– Брод – каза простичко.
„Къща“, „вход“, „преддверие“, „прекрачвам“, „брод“?! Яна мислеше на бързи обороти. Не трябваше да дава нито една игра преднина. Играеше със Слав все пак. И беше ужасно развълнувана. Чувствата ѝ в момента всъщност пречеха на трезвата ѝ преценка. „Къща“, „вход“, „преддверие“, „прекрачвам“, „брод“… Тя ще открие верния отговор, трябва! „Къща“, „вход“, „прекрачвам“, „брод“…
– Праг? – каза несигурно тя.
По физиономиите им разбра, че е познала думата. Павел почти изръмжа, докато Слав я дари с най-нежния поглед, получавала от него някога. Той искрено се възхищаваше на досетливостта ѝ и Яна ликуваше вътрешно с цялото си същество. Разбира се, тя не можеше да знае до къде щеше да доведе тази на пръв поглед невинна игра.

Следобедът продължи с още няколко думи, които отборите размениха помежду си, но някак без особен интерес, с изключение този на Яна. Липсата на нещо по-вълнуващо се усещаше прекомерно. И най-вече Слав сякаш бе вън от играта и потънал в свои собствени мисли. Той беше нетипично отнесен и незаинтригуван от тийнейджърите, с които се беше сприятелил и обикнал.
На връщане той продължаваше да бъде все така замислен, а Яна нямо недоумяваше на какво се дължи промяната в него. Чудеше се дали тя и момчетата не са му омръзнали вече. Зачуди се и дали причината не е в нея самата. Ами ако той наистина имаше чувства, каквито подозираха родителите ѝ?
Усети в стомаха си нещо, което не беше изпитвала досега. Едновременно там сякаш тревожно се преобърна топка от страх, но в същото време тя ѝ причини и една приятна топлина. Слав – влюбен в нея? Би било прекрасно! Или ужасно, имайки предвид мнението на родителите ѝ за него. Павката и Васко бръщолевеха нещо зад гърба ѝ, а тя избърза да догони журналиста, който беше взел преднина от няколко метра пред тях.
– Как си? – попита.
Слав мълчеше, изглежда преценявайки какво да отговори. „Или иска да ми каже нещо, но се притеснява от момчетата“ помисли си Яна. Онова чувство в стомаха ѝ се засилваше. Сега вече към него се добави и осезаемо зачестен пулс, и тя усети как по бузите ѝ се разля руменина. „Може би сега е моментът! Той може да е решил да говори вече с мен“. Тя изгаряше от нетърпение да стигнат до пресечката, където Павел и Васко ще свият към техния блок.
Слънцето вече се беше скрило и настъпваше все по-неприятен хлад. Яна издърпа ръкавите на якето си над китките и ги пъхна дълбоко в широките джобове на дънките си. Повървяха така още няколко метра и тогава Слав най-после проговори:
– Яна, аз… Искам да ти кажа нещо, но не смея. Не знам дали е дошъл моментът…
Най-после бяха наближили пресечката на момчетата и те изкрещяха дружно „Чаоооо!“. Яна им махна и си отдъхна. И се изчерви още повече от преди. „Знаех си!“, помисли тя. “Сега той ще ми го каже!“
Обаче Слав изпитваше колебания и това беше повече от видно. Изглежда трябваше тя да вземе нещата в свои ръце.
– Ние сме приятели, Слав, нищо не може да промени това – докосна го уж небрежно по ръката тя. – Щом искаш да ми кажеш нещо, направи го. Аз искам да знам. Няма смисъл да чакаш по-подходящ момент.
Слав се изкашля изкуствено. Напрежението във въздуха около тях беше станало плътно и неприятно като в претъпкан рейс през лятото. Вече наближаваха блока на Яна, а малко след ръба му се криеше и малката къща на Слав, която още повече предизвикваше презрението на майка ѝ към него. „Като е толкова голям умник, какъвто го изкарваш, защо живее в такава барака?“ често подхвърляше тя. Яна не се интересуваше в този момент от нейното мнение. Тя едва се сдържаше да не признае първа на Слав, че и тя го харесва и че да, може да излизат и само двамата, да се прегръщат, целуват и всичко друго, което хората, които се харесват, правят. Тя беше почти на 18 години, но за първи път се чувстваше така.
Малко преди блока ѝ Слав рязко спря. Той се изкашля още веднъж и каза:
– Всъщност не знам дали изобщо има момент за това. Тоест, дали не е твърде късно, твърде рано или пък даже дали има нужда да го правя.
Колкото повече говореше, толкова това, което казваше, ѝ се струваше все по-объркано и неразбираемо.
– Открих нещо. Нещо важно. То трябва да се съхрани, но има хора, които не искат светът да узнае за това, което открих. Мисля, че те ме преследват… – Като че ли за да потвърди думите и съмненията си, той се огледа и след кратка пауза допълни. – Едва ли е редно да забърквам и теб в тази каша, но няма на кой друг да разчитам, ако нещо се случи с мен – той вече шептеше, приведен към нея. – Ти знаеш, че много те ценя. Знаеш, че за мен си специална и смятам, че за годините си ти си много, много умна. Затова дълго мислих тези дни и реших, че ти си единственият човек, който може да ми помогне, единственият, на когото мога да се доверя. Вече реших – искам да ти дам нещо.
Той разкопча ципа на коженото си яке до половина и бръкна във вътрешния му джоб. Първото, което тя видя, беше нещо като сребърна верижка. Слав се поколеба последно за секунда и после бързо я сложи на врата ѝ. На верижката висеше малък ключ. Яна го разгледа с любопитство. Той изглеждаше старинен, вехт, но красив като бижу. Журналистът ѝ направи знак да го прибере под дрехата си и продължи:
– Този ключ е изключително важен за мен. Моля те да го пазиш като очите си. Има само два такива ключа – единият ще остане у мен, а другият поверявам на теб. Ако с мен се случи нещо, не допускай никой да ти отнеме този ключ. Скрий го някъде, където никой друг няма достъп, може би ще е добре дори да го държиш извън дома си. Зарови го на някое скришно място, ако искаш. И помни – ако някой нещо те разпитва – нищо не знаеш!
– Ама… аз наистина нищо не знам….
– Така е най-добре. И на никого нищо не казвай за ключа! Даже на момчетата. Разбра ли?
Тя кимна.
– Благодаря ти, Яна! – облекчено въздъхна Слав. – Надявам се никога да не ти се налага да използваш този ключ.
Той се наведе и бързо я целуна по челото, след което каза „Чао“ и тръгна към дома си.
Яна остана още няколко минути на същото място. Студът се засилваше и вятърът я щипеше навсякъде, но тя не усещаше нищо. Имаше нужда от време да събере мислите си преди да се прибере. Седна на стълбите пред входа на блока и остана така, загледана в нищото, докато студът окончателно не я принуди да влезе.

Родителите ѝ я очакваха в дневната, гневни заради късния час, в който се прибра. Баща ѝ, скръстил ръце и крака, беше лениво потънал в един от фотьойлите, но от очите на майка ѝ изскачаха искри.
– Колко е часът?! – започна тя.
Яна обаче беше с толкова натежала от мисли глава, че поредният домашен скандал не би могъл да я трогне особено. По принцип изпитваше респект към родителите си, но този път само им махна с ръка за поздрав и подмина към своята стая. Дори майка ѝ разбра, че нещо необичайно се случва с нея и явно реши да я остави намира.
Момичето се затвори в стаята си, готово да заплаче. Значи заради някакъв си ключ е било всичко – мълчанието и замислеността на Слав, неговото внезапно охладняло отношение. А нейното вълнение и очакване на чувства от негова страна са били напразни… Гняв и болка се бореха в стомаха и гърдите ѝ. Заради пропилените ѝ мечти, на Яна ѝ идеше да захвърли някъде проклетия ключ и никога повече да не го погледне. Тя се зарадва вътрешно за това, че поне успя да овладее желанието си да признае на Слав за своите чувства към него. След всичко случило се, се чувстваше като пълна глупачка. Очакваше, че той ще я прегърне и ще ѝ обещае да е винаги до нея, а какво получи всъщност? Ключ! Но не към сърцето му, очевидно…
И все пак в нея напираше още едно чувство, още нещо, което не можеше да определи. Любопитство може би. Слав беше казал накрая, че се надява тя никога да не използва ключа. Значи, въпреки вида му, той можеше да бъде използван? За какво ли? Какво ли би могло да отключи това малко, вехто ключе? И каква беше цялата тайна около него, цялото това суетене да бъде скрито възможно най-добре?
Тя легна в леглото си и се разплака. Плачеше повече от унижение заради младежката си наивност, отколкото заради пропиления шанс да бъде със Слав. Обърна се, за да прегърне възглавницата си, и в този момент ключът отново напомни за присъствието си с хладината по кожата ѝ. „Отвратителен ключ!“ помисли си тя.
Когато се успокои, Яна опита да премисли отново цялата случка, доколкото можеше обективно. Какво друго беше казал Слав? Беше казал, че я цени и няма на кой друг да разчита. Значи той ѝ имаше доверие, което тя трябваше да оправдае. Неговият страх, че е преследван, ѝ се видя пресилен, дори малко смешен, но какво ако имаше и доза истина във всичко казано от него преди да се разделят? Тя се замисли къде би могла да скрие ключа. Сети се за поне три места, но дали те бяха достатъчно сигурни? „Ще го понося няколко дни преди да реша“, помисли си тя. “И без това да е у мен засега ще е най-сигурно“.
После отново се обърна и заспа с мисълта, че ако не Слав до себе си, то поне има до сърцето си нещо ценно на неговото сърце.

2

Дните от новата седмица се занизаха в обичайния ритъм. Яна ходеше на училище, изпълняваше задълженията си, свързани с ученето и домашните задачи, поставяни от родителите ѝ, и мълчеше за ключа. Някъде към сряда обаче вече едва издържаше. Беше ѝ трудно да избягва двамата си най-добри приятели в междучасията, а когато все пак прекарваше някакво време с тях, беше на косъм да им сподели какво се бе случило в неделя вечер след тяхното „чао”.
Още от вторник Павел и Васил започнаха да забелязват, че отношението ѝ към тях е променено, и решиха да ѝ направят изненада. Сутринта на следващия ден Васко се появи в училище с китарата си, с което предизвика истински фурор сред момичешката част на випуска, а и не само на техния. Яна реши първоначално, че именно това е била целта. Но когато би звънецът след третия час, Павел се постара да я задържи в стаята след излизането на другите от класа, а Васко ѝ запя:
„Говорим си един със друг,
че нещо става тук.
Искам да си откровена,
за нас си необикновена.
Ние много те обичаме
и във вярност ти се вричаме.
Кажи какво ти става,
за да не вдигнем врява!“

Яна се смя искрено за първи път от близо седмица насам. Обичаше ги и тя тези момчета и едва не им каза веднага за ключа. Успя да се овладее пак, но вечерта премисли и в четвъртък след часовете им сподели.
– Искаш да кажеш, че Слав е преследван от тайното правителство, така ли?! – пръв се ококори Павката.
– Глупости! И ти твърде много теории четеш в тоя нет! – рече Васко. – По-важното сега е друго: Яна има гадже! Яна има гадже! – запя последното отново с усмивка, поклащайки се в смешен танц.
– Звучиш като хлапе! – тросна се Яна и усети как червенината отново се опитва да се разлее по лицето ѝ. – Нямам гадже! Слав каза, че просто няма на кой друг да разчита за този ключ. Според мен той е параноясал. Не знам какво друго да мисля.
– Дай да видя ключа! – помоли Павел.
Яна бръкна в пазвата си и го извади. Момчето го заразглежда със страхопочитание като реликва.
– Да, наистина изглежда… необикновено. Красив е. Самият той сигурно струва много. Трябва да измислим къде да го скрием.
– Хей, това си е моя задача, забрави ли?! – дръпна ключа от ръцете му Яна. – Дори това, че ви казах, беше нередно. Обещах да не казвам даже на вас. Сега трябва да му измисля място сама и този път няма да ви кажа къде съм го скрила.
– Яна-предпазливата – загъбарка се Васко. – И какво, ако и на теб ти се случи нещо? Велиииката тайна ще бъде погребана во веки веков?
Яна се замисли. Тя знаеше, че точно Васко не вярва и на една дума от историята, която им разказа, но наистина – ако казаното от Слав беше вярно и той наистина беше преследван, ако на него му се случеше нещо и ако дори на нея ѝ се случеше нещо… Яна потръпна от тази мисъл, но бързо прецени, че доколкото можеше да им има доверие, а тя можеше, щеше да е по-добре и двамата ѝ приятели да знаят местоположението на ключа в случай, че той действително е много важен.
– Е, добре. Предлагайте къде да го скрием – нареди тя.
Но за това вече нямаше останало време.

Същия ден Яна отиде след часовете на допълнителния си урок по литература за университетските изпити, но на връщане към дома си усети, че има нещо нередно в квартала няколко преки преди техния блок. По улиците от обичайния ѝ маршрут не мина нито една кола, не се мяркаха и минувачи. Всичко живо сякаш се беше изпокрило и само един бездомен пес я заобиколи без да ѝ обръща внимание. Обстановката беше тягостна и повече от странна, и с приближаването ѝ към блока това чувство все повече се засилваше.
Встрани от ъгъла на самия им блок забеляза спрени два джипа със затъмнени стъкла. „Като че ли са пред къщата на Слав“, помисли тя и забави крачка. Приближаваше. Когато почти се изравни с колите, паркирани срещу къщата, ги видя – трима здрави мъжаги в облекло на спец-части и радиостанции в ръцете се оглеждаха и току казваха по нещо в „играчките“ си, блокирайки пространството около познатата ѝ къща до блока. Яна настръхна. Тя съвсем забави крачка, чудейки се дали да направи нещо. Или да ги попита нещо. Тъкмо събра смелост да го направи, когато видя как други двама извеждат Слав, очевидно със закопчани зад гърба му белезници. Той се опъваше яростно и крещеше.
Мислите ѝ се объркаха толкова много, че не бе в състояние да чуе какво точно викаше журналистът. Почувства въздухът около себе си тежък и гъст като катран, стана ѝ трудно да си поеме дъх. Ушите ѝ бучаха, а пулсът ѝ набираше скорост, достатъчна да я изстреля към Луната. Виждаше събитията като на забавен каданс в сюрреалистичен филм: Слав, нейният любим Слав… Извеждаха го навън като престъпник и сякаш целият квартал беше притихнал, мълчаливо наблюдавайки случващото се иззад перденцата на послушно подредилите живота си съседи.
В този момент Слав я видя. Успокои се за секунда, млъкна, премисли и после закрещя отново, този път към нея:
– Брод, Яна! Брод! Намери брод!
Мъжагите впериха любопитни погледи в нея. Тя се почувства неловко и безсилна. Искаше ѝ се да направи нещо за Слав, но как би могла да се изправи сама срещу всичките тези големи мъже?!
Моментното вцепенение и любопитство към постъпката на задържания отминаха и другите мъже отново го завлачиха към един от огромните джипове. Цялата случка приключи за секунди, но на Яна те се сториха като много дълги часове. Джиповете потеглиха, а тя ги гледа до последно, гледа ги докато се скриха от погледа ѝ в съседната улица. После се обърна и бавно закрачи към входа на своя блок. Инстинктивно докосна с ръка мястото малко под шията си. Да, ключът беше там.

Познатото стълбище на блока ѝ се стори като безкраен коридор извън времето и пространството. Тя се заизкачва по стълбите все така бавно и зашеметено, сърцето ѝ биеше още бясно и ушите ѝ продължаваха да бучат като че ли се намираше на брега на бурно море. Не знаеше какво да мисли и какво да направи. Влезе в дома си и се свлече на най-близкото канапе. Прекара известно време така, взирайки се в нищото, както само няколко дни по-рано беше седяла на стълбите пред блока след неделната им игра. После реши, че се налага да се мобилизира. Нещо трябваше да се направи!
Мислите ѝ препускаха. Явно в това, което ѝ се виждаше като параноя у Слав, е имало смисъл. Явно не е било плод на въображението му, че го преследват. В целия този спектакъл с ключа и във всичко онова, което този ключ можеше да крие, може би и в това имаше някакъв смисъл, макар тя да го беше подценила и все още да нямаше представа какъв е той. Беше объркана и изплашена. Вече повярва, че ключът е важен и, че е натоварена с особена мисия. Имаше само двама човека, с които можеше да сподели всичко това. Тя извади телефона си и се обади на Павел.
Павката ѝ беше приятел от детството. Имаше чувството, че го е познавала цял живот и що се отнасяше до съзнателният ѝ такъв, то си беше точно така. Още в началния курс, когато момиченца и момченца изпитваха дълбок срам и неприязън да общуват помежду си, учителката им я наказа да седи на един чин с Павел. В началото Яна беше крайно недоволна. Тя беше буйно момиче, изявяваше се като лидер на класа, но това невинаги се харесваше на останалите деца и те често се оплакваха от желанието ѝ да доминира и да налага собствените си мнения и желания. Павката, от друга страна, беше най-тихото и срамежливо дете в класа. Отглеждан скромно от самотната си майка, той беше чувствителен и разсъдлив, винаги готов да помогне, ако някой има нужда, но иначе предпочитащ да остане в сянката на съучениците си. С времето Яна свикна с него и го обикна въпреки подигравките на другите деца, че Павел е „читанка“ и „дървен философ“. Той беше винаги до нея и в най-смелите ѝ начинания, а Яна беше достатъчно умна, за да оценява това. Тя се възхищаваше на интелекта и възпитанието на Павел, на жаждата му за най-разнообразни знания и на чувството за дълг, което той изпитваше към майка си.

Половин час по-късно Яна пиеше чай в дома на Павел, разказвайки на какво е станала свидетел.
– Беше ужасно – каза в заключение тя.
Павел премисляше чутото с типичното си изражение на смесица между разбиране и „дай-ми-време-да-разбера“.
– Брод… – въздъхна накрая той. – Какво мислиш, че е искал да каже с това да намериш брод? Някакъв изход ли? Изход за него? Като да го спасим от нещо?
– Не знам! Казах ти какво се случи. Само това изкрещя към мен. Не знам как да го разбирам.
– Може би иска да бъде спасен от тези. Спец-части ли казваш, че бяха? Еха! Значи наистина го има това с тайното правителство! Колкото и да ме бъзика Васето, има го. А ти обади ли се и на него?
Яна се замисли. Зачуди се защо, но съвсем беше забравила да звънне и на Васко. Обадиха му се веднага.
Васил Ферер беше от съвсем различна „мая“ от тази на Яна и Павел. Син на българка и испанец с аристократичен произход, той беше в страната и тяхното училище едва от около две години. Преди това беше живял в други държави, местейки се от едно място на друго заради работата на баща си. Макар и с благороден произход и купища пари в сметки тук и там по света, бащата на Васко не желаеше да живее от богатството си, а се изявяваше успешно като дипломат и искрено се наслаждаваше на това си поприще, докато един ден не получи внезапно инсулт. Възстановяването му беше дълго и тежко, и когато най-после синьор Ферер стъпи на крака, той за втори път послуша жена си и реши да се установи в малката и сравнително спокойна България. Първият път, когато я беше послушал, беше в момента, когато Васко се роди. Тогава майката на момчето, осъзнаваща бъдещата си роля на предана домакиня в сянката на съпруга си, успя да издейства да кръсти сина си на любимия си Български герой Васил Левски.
Васко живееше на последния етаж в блока на Павел в един наистина обширен и много луксозен апартамент като лабиринт, изпълнен с антични мебели и модерно изкуство. Обичаше уж на шега, но всъщност с доста обич, да нарича дома си „Нашият скромен пентхаус“. Отне му около 10 минути да слезе. Павката и Яна заразказваха един през друг случката със Слав. Васко слушаше и току подмяташе по някоя шега, както винаги правеше. Накрая замръзна с каменно изражение.
– Хора, вие наистина ли не се сещате за какво иде реч? – попита той.
Яна и Павел се спогледаха. Васко не блестеше в училище с особено добри резултати, а родителите му подозираха, че това се дължи най-вече на комбинация от вродения му мързел, голямата му уста и лошите навици, с които скоро след постъпването си в училището Васко се прочу. Той беше бохем – пиеше алкохол, пушеше, и то не само цигари, и говореше майтапи, простотии, дори откровени цинизми почти през цялото време. Вярно, личеше, че го бяха натискали да учи поне в по-долните класове, защото Васко свиреше на няколко инструмента и говореше перфектно четири езика, но… Но учеността и интелектът невинаги вървят ръка за ръка, или поне така разсъждаваше Яна, която си бе изградила представа за Васко като за момче, с което е леко и забавно да се общува, обаче от него не може да се очакват кой знае какви интелектуални прозрения. Та точно той да е разгадал идеята на Слав? Тя се усъмни. Но този път, сякаш за да я оспори, Васил рече:
– Нека ви припомня нещо, любими ми дружковци. Неделя. Игра на асоциации. Какво си спомняте?
– Точно така! – първа се сети Яна. – Думата „брод“. Слав я използва тогава!
– Да, играхме с тази дума наистина. Но какво от това? – поде Павел.
– Как какво?! Може да има връзка.
– Е, добре, ама каква?
– Да си спомним всички асоциации, които използвахме тогава – каза момичето и потъна в размисъл.
– Имаше нещо за къща и врата… – каза Васко.
– Къщата си беше твоя измишльотина! – подразни се отново Павел, спомняйки си грешните асоциации на Васко в неделята.
– Добре де, ама какво още имаше? Ключалка май… – прошепна Яна и отново инстинктивно пипна мястото, където ключето на Слав докосваше кожата ѝ.
– Преддверие и вход… – каза Павел.
– Няма май много смисъл в това ровене! – започна да губи търпение след малко момичето. – Може да е имал съвсем друга идея днес. Може наистина просто да е искал да каже да го измъкнем от там, където са го завели.
– Неее! – почти изкрещя Павел, сещайки се за нещо. – Той обясни значението на думата с „брод“, но думата всъщност беше друга. Беше „праг“.
– Прав си, така беше – въодушеви се наново и Яна. – „Търси брод“ може да означава „търси под прага“. Да вървим. Да видим дали няма нещо под прага на апартамента ни.
Васко искрено се разсмя от последното:
– Да бе, на вашия. Специално е дошъл да прокопае канал под апартамента ви. Иди и виж, но едва ли има нещо там. Ако изобщо има нещо скрито някъде, то едва ли ще е точно под вашия праг.
Въпреки това тримата се втурнаха към блока, а след това и към входната врата на апартамента, където живееше Яна. Успяха да отместят парчето светлосив мрамор пред вратата, но без никакъв резултат. Там нямаше нищо… Тъкмо го връщаха обратно на мястото му, когато на стълбите се появи Алекс, по-малкият брат на Яна. Алекс беше на 8 години и се връщаше от тренировка по плуване.
– Какво прааавите? – провлачи той с типичния си маниер, когато изпитваше особено любопитство.
– Нищо! – тросна се Яна, опитвайки се бързо да донабута тежката плоча обратно на мястото ѝ. – Не е твоя работа. И да не си казал нищо на мама и татко! Ясно?!
– Иначе какво? – попита на свой ред Алекс.
– Иначе… – Яна се запъна.
– Иначе ще скрием всичките ти дрехи и утре ще трябва да ходиш на училище по пижама – ухили се Васко.
– Няма да посмеете – изкриви лице във физиономия за плач Алекс. – Ще кажа на мама и татко. И какво видях ще им кажа, ако не ми кажете какво правехте!
Това вече дойде в повече на Яна. Тя знаеше, че малкият не би се поколебал да я накисне пред техните за каквото и да било. Налагаше се да преговаря с малкото чудовище.
– Добре, ще ти кажем, но това е тайна и трябва да си мълчиш.
Павката и Васко се спогледаха с недоумение, а погледът на Алекс засия. Той не очакваше да пречупи сестра си толкова лесно.
– Виж какво, работата е там, че…. – тя отново се запъна и погледна умоляващо към приятелите си.
– Работата е там, че в училище има бълхи – заяви безцеремонно Васко.
– Да! Бълхи! – закимаха одобрително другите двама тийнейджъри.
Както винаги, Васко усети приятния гъдел на лъжата и заимпровизира с пълна пара:
– Бълхите, както знаеш, са едни съвсем, съвсем мънички неща…
– Животни – поправи го Яна.
– Да, животни, които хапят и после много боли и сърби, и стават еееей такива големи пъпки – Васко показа с пръсти за повече достоверност. – Затова ни казаха, че трябва преди да си влезем вкъщи, да проверим под прага дали там няма от тези малки.. ъъ.. животни. И ето – у вас е безопасно! Току що открихме. Можем да влезнем!
Алекс го гледаше с широко отворена уста. Васко тъкмо сметна това за знак, че е постигнал желания ефект, когато малкият изрази недоволството си с ритник в глезена му.
– Вие си мислите, че като съм по-малък от вас, съм глупав, така ли? Лъжеш. И ти лъжеш, и ти лъжеш – запосочва ги с пръстче той, отново готов да заплаче. – Не е честноооо….
Започваше да се заформя цирк и Яна се стресна, че съседите може да проявят любопитство към разговора тук, на етажната площадка. Тя бързо отключи и натика всички останали вътре. Нареди на Алекс да отива в стаята си и поведе другите момчета към своята.
– А сега какво? – попита тя веднага щом затръшнаха вратата след себе си.
– Сега, струва ми се, трябва да търсиме другаде – каза Павел.
– Много ясно, философе! – рече Васко, а Павката моментално се изчерви.
– Да не се караме! – скастри ги Яна.
– Ама ние не се караме. Момчетата така си показват, че са приятели, нали, философче? – сръчка Васко с лакът в ребрата Павел.
– Добре, добре – продължи Яна. – Ти явно беше прав за нашия праг. Сега вече мисля, че каквото има да се намира, то трябва да е под прага на Слав.
Другите кимнаха в знак на съгласие.
– Трябва да отидем и да го изровим, или намерим, или каквото там трябва да направим. Може там да има карта за ключа или да е скрито самото ценно нещо, за което говореше Слав. Въпреки, че от всичко видяно и чуто досега си мисля, че той не би рискувал да остави нещо ценно в къщата си или около нея. Сигурно под прага има карта, така че започваме операция „Картата“. Готови?
Момчетата кимнаха отново като по команда.
Тя отвори рязко вратата, готова да тръгне навън, и почти се сблъска с Алекс и неговия профил, все още застинал в позата, в която подслушваше на вратата. Яна се вбеси.
– Какво правиш тук?! Какво чу?
– Нииищо.
– Признай си какво чу, ти малък… цербер! – крещеше тя.
Алекс най-после започна да плаче. Той искаше толкова много да е част от нещо голямо и значимо. Искаше да не е малкото братче, а като тези двама батковци да бъде допускан от сестра си в тайните ѝ. В онези големи тайни, които само по-големите имаха. Всичко, което беше чул зад вратата, звучеше толкова страхотно. Той всъщност не беше разбрал почти нищо друго освен това, че сестра му е ужасно развълнувана и че този път става нещо наистина много интересно.
– Искам да дойда с вааас – хлипаше Алекс. – Искам и аз да участваааам!
Яна се притесни, че ревът му се чува в диапазон от поне два етажа надолу и нагоре из блока. Знаеше, че не трябва да се поддава на емоционалния му шантаж, но се почувства безсилна да спре рева му и в същото време изгаряше от любопитство да погледне под прага на Слав. В крайна сметка се съгласи.
– Добре, идваш и ти. Но при едно условие!
Алекс я погледна с големите си сини очи, изпълнени с надежда.
– Нито дума на мама и татко! Ясно?
– Ясно – прошепна Алекс.
– Да вървим.


3

Четири чифта крака запрепускаха по стълбите, докато достигнаха до първия етаж на блока. Преди входа всички постепенно намалиха темпото и впериха погледи в Яна – беше ясно кой е шефът в операция „Картата”. Тя се спря на площадката преди вратата на блока и се замисли. Беше възможно не всички огромни мъжаги да са се омели от района около къщата на Слав. Наблизо не се забелязваха повече джипове, но можеше да има останали хора около или даже вътре в къщата да има такива, които претърсват. В първия момент идеята, която я осени, ѝ се стори нелепа, но колкото повече си го представяше, толкова повече се съгласяваше със собствения си план. Тя се обърна към Алекс:
– Като искаш да си в играта, ето ти задача: върни се вкъщи и донеси футболната си топка.
– Да, бе, да! – тросна се Алекс. – Знам ви аз! Само да се обърна, и ще тръгнете без мен…
– Няма такова нещо, Алекс. Обещавам ти, че точно ти ще имаш най-голяма роля в операцията. Вярваш ли ми?
Алекс обаче съвсем не беше склонен да повярва. Все още му беше трудно да се зарадва за това, че големите въобще са го взели със себе си, а още по-малко – да си представи точно той да е в главна роля. Дърпането му като магаре на лед започна отново да вбесява сестра му.
– Павка, моля те, отиди с него. Така поне ще знае, че няма да го излъжем – нареди тя.
Павката не изчака втора покана. Той тръгна обратно по стълбите пред второкласника. Скоро се завърнаха с топката и с доста по-спокойни физиономии.
– И така, Алекс, – започна да обяснява плана си Яна – искам да излезеш от входа небрежно все едно отиваш да пориташ топка. Гледай тя уж случайно да отиде към къщата на Слав, знаеш къде е. И сега най-важното – като стигнеш там, искам хубавичко да огледаш дали наоколо има някакви хора – вътре или извън къщата. Не ги зяпай, не говори с тях, само виж дали има хора, какви, колко и къде. Поритай наоколо и се върни.
– Добре – отвърна с готовност Алекс. Задачата му се струваше тъпа, но сестра му изглеждаше адски сериозна и това го окуражи. Той грабна топката от ръцете на Павел и се запъти към вратата на блока.
– Не бързай! – каза на изпроводяк сестра му. – Огледай хубаво около къщата. ОК?
– Ооокей…
Алекс дръпна вратата на входа и изчезна от погледите им.
– Мислиш, че има още от онези.. ъъъ.. спец-хора тук ли? – напрегнато попита Павел след като малкият тръгна.
– Всичко е възможно, трябва да сме предпазливи – отвърна тя.
– И ако е така, какво? Не е ли по-безопасно да изчакаме? – настоя той.
– Да изчакаме?! – Яна изглежда не повярва на ушите си. – Искаш да ги изчакаме да намерят първи това, което търсиме ние ли???
Павката се отдръпна, проклинайки се за глупостта си да не се сети какво Яна има предвид с тази припряност. Разбира се, че времето ги притискаше. А и навън можеше да е „чисто“ само за малко и скоро наистина някой да се върне да тършува. Всички зачакаха напрегнато завръщането на Алекс.
Десетина минути по-късно дребосъкът се заизкачва по стълбите пред входа. Спокойното му изражение контрастираше рязко с това на очакващите го юноши.
– Какво стана? – грабна го сестра му още от вратата. – Има ли някой там?
– Има двама чичковци. На няколко метра от врата на къщата. Стоят си отпред.
– Как изглеждаха?
– В черни дрехи, като на Батман, обаче без маската на лицето.
– Казаха ли ти нещо?
– Да.
– Кажи какво, де! – Яна беше като пред нервна криза.
– Нищо. Казаха ми да се разкарам. Това е.
Тийнейджърите размениха напрегнати погледи. Явно там съвсем не беше „чисто“.
– Да си ходим – предложи Павел.
– Никъде няма да ходим! – процеди през зъби Яна, поглеждайки го отново с въглени в очите.
– Какво предлагаш тогава? – намеси се най-после и Васко. – Искаш да ни опандизят ли?
– Ще го измисля, споко – каза тя, обърна се и загриза нервно кожичката в ъгъла на левия си палец, както правеше от дете, когато нещо я тревожеше.
– Аз не мога да се появя там, това е ясно. Сигурно веднага ще ме познаят – заразсъждава на глас момичето. – Оставате вие тримата.
– Чудесно! – иронично подхвърли Васко.
– Ти! – обърна се към него тя. – Ти трябва да ги разсееш.
– Как?
– От къде да знам. Измисли нещо! Ти винаги измисляш по нещо.
– Можеш да им разкажеш за бълхите – рече, все още обиден от лъжата му, Алекс.
– Те едва ли са във втори клас – врътна се към него Васко.
– И лъжата ти не ставаше даже за второкласник! – не му остана длъжен малкият.
Васко предпочете да го пренебрегне:
– Та, какъв е планът сега? Отиваме да поритаме тримцата?
– Не. Той отива да порита пак – посочи Яна към малкия си брат. – Ти отиваш да ги бaламосваш, а Павката преравя под прага.
Павел беше втрещен. Да преравя под нечий праг под носа на двама Батмановци изобщо не му звучеше като добър план. Наложи се Яна да им обясни в повече детайли как си представя нещата. Накрая най-после се навиха и тръгнаха да си опитат късмета.
Първи от входа излезе отново Алекс, подритвайки топката. Малко след това го последва и Васко.
Павката изчака няколко минути, в които на Яна се стори, че му се иска да избяга.
– Ще го направиш ли? – попита го тя.
– Щом е за теб, ще го направя – отвърна той, блед като призрак.
– Не е за мен, Пав! Вече не е даже заради Слав. Той каза, че е открил нещо, което касае всички ни. Нещо, което онези хора искат да скрият „от света“. Нямам представа какво означава това и дали е реално или Слав преувеличава, но все пак сме длъжни да опитаме. Може да е всичко. Представи си какво ли може да е открил: транскрибиране на древно писмо, НЛО или може би дори затритите записки на Тесла!
Никола Тесла беше отдавнашна слабост на Павел. Той ревностно ровеше в Интернет, събирайки информация за него, за откритията му, за Експеримента „Филаделфия“ и изобщо за всичко, което Павката сякаш се опитваше да сглоби като мозайка, за да възпроизведе поне малко от изгубеното знание за достиженията на гения. Яна знаеше това много добре и разигра козовете си перфектно с цел да го провокира.
Павел се замисли още само секунда и също излезе.
През това време Алекс насочваше топката си все повече в познатата посока отпреди малко. Чичковците в черно не го стряскаха толкова, колкото когато беше сам. Зад гърба му сега беше Васко, а това съвсем не беше малко. Той риташе под носа им и се забавляваше. Мъжете се изнервиха.
– Хей, сополанко! – тръгна към него по-близкостоящият. – Казах ли ти да се разкараш оттук?!
Той тъкмо понечи да сграбчи хлапето, когато Васил изскочи от входа и занарежда отдалече, стараейки се да накара мъжете да се приближат.
– Моля да извините брат ми, господа! – подхвана той. – Малкият има задръжка в развитието, малко е шантав…
Алекс не разбра какво точно означава казаното от Васко, но не му прозвуча любезно и затова го стрелна с поглед. Васко забеляза, обаче прецени, че точно сега не трябва да спира да бърбори и продължи:
– Много ни е трудно, на мен и на майка ми. Само тримата сме, ще знаете. Тя работи на две места и все трябва аз да наглеждам малкото идиотче. Какво да се прави? Карма, дето се вика. Дали можете да помогнете с някой лев на нашето бедно семейство? – Той протегна чистосърдечно ръка за просия, гледайки ту единия, ту другия от мъжете. Вторият тръгна да се приближава заплашително.
В този момент от блока се изниза и Павел. Той тръгна като да заобикаля към гърба на самия блок, но после свърна надясно към къщата, приведен ниско под сянката на околните дървета. За първи път забеляза и оцени факта, че къщата на Слав е обградена от буйна растителност, хвърляща сянка върху нея и най-вече върху входа ѝ. В близост чуваше гласа на Васко:
– Поне една цигара можете ли да ми дадете? – нареждаше той.
Някой от мъжагите попита дали не е твърде млад да пуши.
– Ама как? На 18 съм. Пълноправен гражданин на нашата Родина! – продължаваше да нарежда Васко и обещаваше да покаже документ за доказателство.
По-близкостоящият мъж явно имаше набито око и се провикна към Васко, че уж е бедняк, а носи марков суитчър. Младежът се стъписа за миг, но веднага се окопити и намери начин да се измъкне от ситуация:
– Ха, че т‘ва ли? – рече, махвайки с пренебрежителен жест към горната си дреха. – Т‘ва е от втората ръка, господине.
Павката заопипва прага. Къщата на Слав имаше само една нищожна дървена греда, играеща ролята на праг. Без много усилия той успя да я изтръгне и с изненада откри, че там наистина има някакво парченце хартия. Павел го грабна и заоглежда къде по дрехите си би могъл да го скрие. Нямаше нито един джоб по всичките си дрехи. За нещастие носеше също сандали. Той прокле за пореден път липсата си на каквато и да е предварителна подготовка за настоящата операция. Никак, ама никак не обичаше импровизации.

Въпреки обидата да го нарекат „идиот“, Алекс загря, че ще е добре за общата кауза наистина да се прави на такъв. Сестра му и без това често го беше наричала с тази дума и той беше разбрал без да му обясняват, че „идиот“ е човек, който се лигави и прави каквото си иска. Затова Алекс се възползва от момента и от влиянието, което Васко очевидно оказваше върху големите чичковци, за да порита наоколо наволя, както иначе не му позволяваха. Павел го забеляза и му направи знак да се приближи. Алекс свърна към него.
Тийнейджърът огледа малкия от глава до пети, но за жалост Алекс също имаше само тениска и анцуг без джобове. Павел изгаряше от нетърпение да разгледа листчето, което току що беше открил, обаче зад гърба си усети смразяваща тишина. Васко май беше изпуснал нещата от контрол и се налагаше той да действа с листчето бързо. Без повече мислене Павел грабна крачето на детето и пъхна бележката в чорапа му.
– Изчезвай! – изсъска му той, чувайки приближаването на тежки стъпки зад себе си.
Алекс побягна към входа. Павката се изправи като на забавен кадър, все още стискайки в ръка гредата-праг на Слав, и за изненада дори на себе си, закрещя:
– Да живее Демокрацията! Да живее свободата на словото!
Очите на Васко едва не изскочиха от орбити.

Секунди след случката долу Алекс се стрелна във входа сякаш самият дявол беше по петите му. Сестра му понечи да го спре.
– Какво става, Алекс? – кресна изплашено тя.
– Бягай! Скрий се! – отвърна хлапето, взимайки по две стъпала наведнъж.
Яна хукна след него.
Спряха се едва на площадката пред дома им. Яна бързо отключи и хлътнаха вътре.
– Какво стана? – попита отново тя, едва вземайки си въздух от тичането по стълбите.
– Хванаха ни. Хванаха Павката и Васко.
Яна се спусна към терасата. Не виждаше нищо от там известно време, но скоро от една от преките зави познат на пръв поглед джип. Той спря в близост до блока и тя с ужас видя как натикаха в него приятелите ѝ. Всичко ѝ се стори загубено. Край с операцията, край с нейната мисия. Беше въпрос на време да стигнат до нея, а после и до ключа.
Почувства се като пълна издънка. Сълзи напълниха очите ѝ. В главата ѝ беше пълно с въпроси без отговор: дали момчетата ще се пречупят и признаят всичко, дали това ще има сериозни последствия за тях, къде ли ги водят и какво ще им направят, какво да прави тя с ключето на Слав? Да го скрие ли или вече няма смисъл? Чувстваше се отново ужасно сама като в онзи момент, когато прие ключа и мисията да го пази. Тогава поне знаеше, че ако нещо се случи, има на кого да разчита. А сега? Сега вече нямаше до себе си никого.
Тя хукна към стаята си и заоглежда всички местенца, които беше смятала за скришни там, но в този момент те до едно ѝ се сториха наивни до глупост. Изтича в кухнята и затършува и из нея, но докато го правеше си спомни за филмите, в които показваха кадри на скрити предмети в кутии за брашно, посуда или дори тоалетни казанчета, и отхвърли и тази идея. Отчаянието и стресът я отведоха в детската стая. Яна влезе в нея и се заоглежда.
– Какво правиш в стаята ми? – гласът и любопитният поглед на Алекс я върнаха в реалността.
– Нищо. Съвсем нищо – отдръпна се назад тя.
– Търсиш ли нещо? – не се предаваше той.
– Не! Какво бих могла да търся в твоята стая? – настояваше Яна.
Играта на „котка и мишка“ за първи път се хареса на Алекс. Може би защото за първи път той самият беше в ролята на котката.
– А може би търсиш нещо, което искаш да имаш, а то е у мееен – провлачи доволно малкият.
– Нямаш нищо, което да ме интересува! – отсече сестра му и се запъти обратно към своята стая, но Алекс измъкна листчето, което преди минути Павел беше напъхал в чорапа му, и попита:
– Значи това не те интересува?!
Яна се обърна и втренчи поглед в листа в ръката му.
– Какво е това?
– Това е каквото намерихме долу, пред къщата.
– Дай ми го! – тръгна към него тя.
Алекс побърза да пъхне ръката зад гърба си.
– Не! – рече той.
– Алекс, моля те! Дай ми това. То е за мен.
– Не ме интересува! Който изпревари, той ще натовари.
– Детски глупости! Дай ми това листче веднага!
Алекс знаеше, че физически сестра му го превъзхожда, но от досегашния си опит знаеше също така, че въпреки суровото ѝ изражение, тя никога не би си позволила да му посегне.
– А ти какво ще направиш за мен? – пробва шансовете си за сделка той.
– Каквото пожелаеш, миличък! – отчаяно се опита да го омилостиви тя. – Ще ти помагам по Английски, ще ти пиша домашните по всички предмети до края на учебната година. Каквото кажеш. Само ми дай листчето!
– Не! – инатеше се малкият. – Искам друго.
– Какво?
– Искаааам… – Алекс доволно предвкусваше бъдещата си първа победа. – Искам… да участвам във всичко, свързано с листчето, до края! – най-после си каза той.
Яна беше готова на всичко. Тя обеща дори, че Алекс ще бъде дясната ѝ ръка и занапред.
– Иначе ще кажа всичко на мама и татко – закова финалния пирон хлапето.
Колкото и да не ѝ се нравеше, Яна прие сделката и с нетърпение издърпа листчето от детските ръчички. После, забравила опасността за Павел и Васил, се затвори в стаята си и впери трескав поглед в него.

Advertisements

One Response to Книга първа

  1. Ули Чухал каза:

    Съкращавам публикуваното тук от съображения за сигурност по съвет на по-вещи от мен в „занаята“, но ако книгата все пак е грабнала нечий интерес, пишете ми и ще ви изпратя пълния текст като файл. Благодаря за разбирането!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s