Книга втора

Приятелства § Предателства

 

1

Океанът бе първото нещо, което Павел чу в просъница, започвайки да идва в съзнание. Тонове пенлива вода се разбиваха с грохот в брега и после моментално се отдръпваха назад, за да връхлетят отново. Звукът беше ритмичен като пулс – систола, диастола, систола, диастола. Момчето остана известно време със затворени клепачи, заслушано в повтарящия се тътен. Той му напомняше за нещо и Павел скоро се сети какво беше то – напомняше за пулсиращия сноп светлина, излизащ от топката на дъното на океана.

Павел не можеше да събере сили и смелост да се събуди докрай и да се увери, че е жив. Не знаеше какво точно се бе случило след като Васко беше сглупил да пипне онази тайнствена топка, но, продължавайки да стиска очи, той се опита да си припомни всичко:

Първо Васко протяга ръка, Павел се опитва да му покаже да не го прави, но приятелят му не вижда или просто нехае, слага длан върху светещото кълбо и след това всичко започва да се случва едновременно изневиделица и като на много забавен каданс – всички застиват за секунди или за години, за векове, без да могат да помръднат; той се извърта с мъка към Яна, а това му движение коства още години борба с превърналата се в плътна материя вода, но все пак успява; вижда я, тя също го гледа, рееща се в безтегловност, с разширени от ужас очи; изглежда сякаш не диша; той иска да стигне до нея, но осъзава, че това би отнело още стотици и ститици години; после от топката неочаквано избухва много по-силна и концентрирана светлина, самата топка избухва като атомна бомба и времето потича по друг начин – вече не е застинало насред океана, а напротив – лети, и лети, и лети. И те самите летят заедно с него.

Там някъде, сред летежа на времето и пространството, споменът му се скъсваше и по-нататъшните събития оставаха за него загадка. Той изчака още няколко минути без да помръдва, но после усети, че тялото му е неестествено изтръпнало и усукано, и направи усилие да отвори очи. Беше на брега. Не знаеше на кой точно бряг, но океанът явно го беше захвърлил навън от водите си и поне това вече беше добра новина. Със завръщането в реалността той разбра и причината за неестествената си поза – кислородната бутилка все още беше прикрепена на гърба му, а лявата му ръка лежеше почти изцяло затисната от нея. С бързи движения Павел се освободи от вече ненужния си товар, претърколи се, приседна на пясъка и се огледа.

На двайседтина метра встрани забеляза Васил. Тялото му лежеше без да издава никакви признаци на живот. Павел усети прилив на паника. „Какво направи, Васе?!“ помисли с мъка и очите му се напълниха със сълзи. Той опита да се изправи, но силите му бяха нищожни, затова започна да лази към приятеля си като едновременно с това се заоглежда за Яна. Щом стигна до Васко, му се стори, че той изглежда просто заспал. „Сигурно всички мъртъвци изглеждат така“ помисли с ужас Павел. Трескаво махна кислородната бутилка от гърба на младия Ферер и здраво го разтресе с надеждата да го съживи. Очакваше всичко друго, но не и това, което последва. Васко изръмжа недоволно в ръцете му, врътна се с гръб към него и му се сопна:

– Остави ме! Не съм на училище днес.

Долната челюст на Павел едва не се откачи. Секунда по-късно обаче изумлението и радостта му се замениха с гняв.

– Ставай веднага, ленивецо! – зарастриса пак приятеля си той, вече много по-енергично. – Не зная къде сме, Яна е изчезнала, а ти най-спокойно си спиш!

Васко се извъртя обратно към него, понадигна се и благоволи да отвори едно око наполовина.

– А, ти ли си? – смотолеви и отново се строполи по гръб на плажа.

Павел беше вече извън кожата си. Адреналинът в тялото му го изстреля мигновено на крака.

– Не ми се прави на интересен – кресна. – Ставай и ми помогни да я намерим!

Васко седна на пясъка с неохота.

– Тя е добре, недей се втелясва. Даже мисля, че я видях преди малко. Но може и да съм сънувал… – замърмори под носа си той.

Тръгнаха по брега в опити да открият момичето. Зад една огромна скала наблизо намериха кислородна бутилка, очила за гмуркане и щнорхел. Очевидно бяха тези на Яна, но самата тя не беше там. Погледът на Павел зашари по пясъка за отпечатъци от стъпки, обаче вятърът беше достатъчно силен, за да заличи следите, ако въобще беше имало такива. „А може просто океанът да е изплюл навън вещите на Яна, а тя да е потънала навътре в него“ продължаваше да се тресе от страх Павел.

– Всичко наоколо е доста необичайно – прекъсна тревогите му гласът на Васко. Той беше застанал с гръб към океана и, сякаш забравил за момичето, гледаше втренчено ту близката гора, ту небето над нея. – Забелязваш ли?

Павката не беше забелязал нищо. За първи път, откакто се беше събудил, той вдигна поглед, проследявайки този на приятеля си, и осъзна, че нещо тук наистина е доста по-различно от това, с което беше свикнал. Небето над тях имаше странен червеникав отблясък, съвсем различен от познатото синьо, което винаги беше виждал. Слънцето не се забелязваше въпреки твърде осезаемата топлина, а гората… Тя имаше вид на гора, но в същото време много от дърветата в нея изглеждаха тропически и съвсем непознати. И най-вече всичко от тази страна на океана беше неестествено огромно в сравнение с техния ръст, както и с размера на обичайните скали и дървета.

– Уау! Погледни този грамаден храст! – посочи Васко към силно разклонено растение, високо колкото него самия. – Мога да се закълна, че това е мащерка.

– Не ставай смешен! – скастри го Павел. – Мащерката е просто трева, билка, подправка.

– Точно затова казах „уау” – уточни приятелят му.

Павел тъкмо реши, че не му е сега времето да се занимава с подобни проблеми, когато растителността в близост до тях се размърда и иззад нея почти се строполи Яна.

– Ахааа, станали сте вече! – каза бодро тя, опитвайки да закрачи към тях все още с плавници на краката. – Толкова се опитвах да ви събудя, ама не! Вие момчетата сте страшно кекави! – ухили се тя все едно нищо особено не се беше случило.

Павел се спусна към нея, прегърна я и се вторачи, за да се увери, че наистина е тя от плът и кръв.

–  Какво ти става?! – тросна се момичето и се дръпна от прегръдката му.

– Нищо… – Павката наведе глава, прикривайки от другите смущението си от нейната реакция. – Просто се радвам, че си добре.

– Добре съм, но май сме попаднали от другата страна на океана – рече Яна и махна към близката гора. – Или пък сме много далеч от там, откъдето тръгнахме, не знам. Не виждам нищо общо с пристанището в Поерто Рико и не знам как ще се върнем там.

– Ами, аз лично не виждам тук много общо с каквото и да е познато въобще. Но това да си остане между нас, че философчето вече се шашка и от сянката си – подхвърли Васко.

Павел го стрелна с поглед.

– Много те бива в успокояването пък теб! – тръшна се върху пясъка момичето и направи сърдита физиономия. – Трябва да се приберем час по-скоро. Не знам дали Алекс ще намери сам пътя до хотела. Защо въобще ми трябваше да го взимам с нас?! Такъв таралеж в гащите си вкарах! Дано онзи мизерник с лодката да му помогне, но честно казано се съмнявам…

– Фъстъкът е òправен, не се притеснявай – приближи се към нея Васко.

Внезапно Павката извика:

– Вижте! Някой се приближава към нас!

Останалите проследиха с поглед опънатата му ръка. И наистина, в далечината забелязаха човешки фигури, движещи се по плажа в посока към тях. Трима мъже, ако се съдеше по походката.

– Значи поне ще разбереме къде сме – каза Яна, надигайки се от пясъка.

– И може да ни помогнат с връщането – вметна Павел.

Тийнейджърите останаха мълчаливо загледани в приближаващите се фигури. Едната от тях се виждаше по-отчетливо и личеше, че върви пред другите двама. Те, от своя страна, явно носеха по нещо тежко в ръцете си и затова изоставаха назад. С приближаването им обаче нещо отново започна да изглежда не съвсем наред. Първи се усъмни Васко.

– Тия тримцата не ви ли се виждат твърде големички? – попита той, когато фигурите наближиха на около километър от тях.

И наистина, замъглените до преди малко хора вече изглеждаха почти с техния ръст, макар да бяха все още далече. Освен това напредваха през плажа с необикновено голяма скорост. Тримата тийнейджъри се спогледаха тревожно и, разбрали се без думи, скочиха зад скалите до оборудването за гмуркане на Яна.

– Тези трябва да са огрооомни! – каза задъхано тя, хвърляйки поглед иззад скалата.

– Може да имат проблеми с хипофизната жлеза и да страдат от гигантизъм. Нали знаете, че… – започна да обяснява Павката.

– И тримата ли??? – прекъснаха го едновременно Яна и Васко.

Павел прецени, че шансът трима страдащи от гигантизъм да се съберат на едно място наистина е минимален и млъкна засрамено. Междувременно започнаха да усещат тътен от стъпките на великаните в пясъка. Стискаха палци да не са ги забелязали преди да се скрият. Какви ли можеше да се окажат тези „хора“?

„Дано, дано, дано да не са ни видели!“ се молеше Павел.

Скоро първият великан отмина скалата без да се огледа. Вървеше достолепно, метнал през рамо подобие на раница с размери, способни да поберат средностатистическо човешко тяло. Минута по-късно след него се зададоха и другите двама. Те също носеха на гърбовете си раници, но товарът в ръцете очевидно им тежеше повече. Когато минаваха край скалата, Яна не успя да превъзмогне любопитството си да провери какво толкова носят. Тя се надигна безшумно, за да ги огледа по-добре, обаче гледката я накара да онемее. В ръцете на единия гигант видя крачетата на брат си в познатите ѝ бежови сандали, с които Алекс беше обут в Сан Хуан, а другият великан изглежда носеше новия им познайник Хавиер.

Яна захапа палеца на ръката си, за да не изкрещи от шока. Десетки въпроси се заизреждаха в главата ѝ, но великаните отминаваха и моментът не беше подходящ за никакво чудене. Беше време да действа. Тя изхлузи плавниците от краката си, скочи и хукна към гиганта, носещ Алекс. Бързо набра скорост и се блъсна с все сили в десния му крак.

– Веднага оставяй брат ми, чудовище такова! – закрещя с цяло гърло тя, а онзи се обърна към нея и започна да се върти наляво – надясно, понасяйки ударите от юмруците ѝ в голямото си шкембе. Те обаче, по всичко изглеждаше, не можеха ни най-малко да му навредят. Гигантът гледаше момичето с искрена изненада като някой, който вижда нов вид животинче за първи път. Онзи, който вървеше най-отпред, се върна и я хвана в ръка така, че тя повече да не може да блъска по другия.

– Успокой се! – каза ѝ с благ тон той. – Ние сме приятели.

Яна се подърпа още известно време, опитвайки да се освободи от хватката му, но в крайна сметка осъзна, че е безсмислено да продължава да се бори и се укроти. Дори в сравнение с ръста на Васко новодошлите изглеждаха наистина огромни. Тя прецени, че трябва да са високи поне три метра или повече.

Нападнатият и другият носач най-после оставиха телата на Алекс и поерториканеца долу, а уловилият момичето разхлаби захвата си. Веднага щом се почувства свободна, Яна падна на колене в пясъка до братчето си и заопипва ръцете и вратлето му за пулс. Алекс беше студен.

– Живи са, но им трябва помощ – каза донеслият Алекс.

– Затова трябва бързо да ги отнесем в Крепостта – добави онзи, който беше носил Хавиер.

– Я, чакайте малко! – изгледа ги с презрение тя. – Кои сте вие и в каква Крепост искате да ги носите? Ако ще носите някъде брат ми, трябва да отнесете там и нас!

Тримата големи се засмяха гръмогласно.

– Никой няма да носи вас. Като гледам, вие сте си добре – отговори единият.

– Да, даже твърде добре! – добави нападнатият, разтривайки шкембето си.

– Никъде не позволявам да отнасяте брат ми без мен! – не се предаваше Яна.

Гигантите се спогледаха и сбърчиха чела.

– Тогава тръгвайте с нас – рече след миг мълчание представилият се за приятел.

– И побързайте, защото нямаме много време – допълни друг от тях.

– Така е, явно са пострадали сериозно, а ние досега не сме се грижили за толкова малко същество. Не се знае колко може да издържи без помощ – напрегнато каза пак първият.

Яна се разкъсваше между страх, съмнение и гняв.

– Той не е същество, а дете – успя да каже само.

Великаните се спогледаха отново, а на момичето се стори, че видя в очите им внезапно стъписване и тревога. Но дори да беше така, това отшумя за секунда. Донеслите двете тела ги вдигнаха отново в прегръдките си и единият каза през рамо:

– В момента това са подробности. Да вървим!

Гигантите закрачиха в посока, противоположна на океана.

– Лесно ви е на вас – извика след тях момичето. – Ами ние? Как да вървиме така?!

Големите пак се обърнаха. Гледката действително им се видя трагикомична: дребосъци в опънати плътно по телата им дрехи, един от тях с огромна стъклена шапка над лицето, странни метални раници, въргалящи се в краката им и още по-странни и смешни обувки, подобни на рибешки опашки.

– Прави са. Не могат да минат през джунглата в този вид – почеса се объркано по темето единият гигант.

– Джу-джунгла?! – направи опит да зададе въпрос Павката, но изглежда никой нямаше намерение да общува точно с него в момента. Тримата големи вече се бяха обърнали един към друг и оживено обсъждаха нещо. Приключиха дискусията си бързо, а онзи, който първоначално ги беше отминал, им съобщи:

– Смятаме, че започнахме познанството си с вас малко грубо. Молим за извинение и за позволението ви да се представим.

Тийнейджърите кимнаха озадачено, а онзи леко се поклони:

– Казвам се Ги, а това са приятелите ми По – държащият Алекс направи същия лек поклон – и Ро. Ние сме представители на рода на Атите. А вие сте?

Тримата тийнейджъри ги гледаха така, сякаш бяха глътнали езиците си от изумление. Усещането им, че са попаднали не само на непознато място, но и в съвсем друго време с други нрави продължаваше да се усилва. Стоейки така, очи в очи с грамадните човекоподобни, те можеха да ги огледат вече по-добре. Представилият се като Ги беше малко по-висок от другите двама, имаше дълги черни коси и черна брада, стигаща почти до колана му. По нея се забелязваха сплетени кичури с малки метални заврънтулки тук-там.

Великанът По беше едър, но набит и възпълен. И той като другите двама имаше черна брада, но за разлика от тях на темето му нямаше нито косъм. На лявата му буза се мъдреше голям белег от порязване. Третият, Ро, изглеждаше най-млад, строен и симпатичен от тримата. На ушите му блестяха множество обеци от метал, подобен на сребро, а по-късата му брадичка бе сплетена само в една смешно увиснала под заострените му мустачки плитка.

Гигантите всъщност изглеждаха досущ като хора, но с много, много по-големи размери. Единственото друго наистина странно във вида им, освен ръста, беше това, че на челата и на тримата имаше по един белег подобен на надлъжна дълбока бръчка, който ги караше да изглеждат белязани като членове на някакво тайно общество или секта. Бяха облечени в дрехи от груби платове, очевидно ръчно тъкани и шити. На краката си носеха намотани и овързани с канап кожи.

Първи излезе от вцепенението си от представянето на великаните Васко. Той направи театрален поклон и заяви:

– Много ми е приятно да се запознаем! Аз съм Васил Ферер, син на Доминго Ферер, дипломат, а това са моите приятели Яна и Павел. – Тримата великани отново направиха своя лек поклон. Васко продължи – Във Вашите ръце, По, се намира братът на Яна – Алекс, а в ръцете на Ро – нашият нов приятел Хавиер. Ние сме.. ъъъ… от рода на хората… така да се каже.

При тези думи грамадните се оживиха.

– Казах ви, че все пак са човеци! – рече Ро на другите двама.

– Изглеждат, да, но смешните дрехи ни заблудиха – заоправдаваха се те.

– Дължите ми по една сảма1 ỏки2! – ликуваше Ро.

– Какво става тук? – намеси се Яна. – Залагали сте какви сме ние ли???

Великаните се сконфузиха.

– Само малко…

– Но вие.. изглеждате странно…

– И как само се метнахте зад скалите…

– Беше ни любопитно…

– Значи все пак са ни видели преди да се скрием – плахо отбеляза Павел.

– Достатъчно! – нареди момичето. – Не забравяйте за брат ми! Можете ли да му помогнете наистина? – последното тя тихо въздъхна, предвкусвайки ужаса да ѝ отговорят отрицателно или уклончиво.

Ги приклекна на коляно до нея и все тъй дружелюбно ѝ рече:

– Разбира се. Или поне ще направим всичко по силите си. Преди малко решихме По и Ро да продължат с него и с другия пострадал по най-бързия път към крепостта Аат, където е ще им бъде дадена помощ. А вие тримата изглежда ще трябва да тръгнете с мен. Ще наминем да ви вземем по-удобни дрехи и обувки и след това ще се присъединим към тях. Преди да открием двамата ранени ние се бяхме запътили тъкмо към мястото, където е най-вероятно да открием всичко, от което имате нужда.

Яна не смееше да се довери на гигантите. Това, че отивали точно там, където щели да намерят дрехи и обувки за тях, ѝ се стори доста съмнително. И да отведат брат ѝ в неизвестна посока? „Как не!” помисли тя. А гласно заяви:

– Ще отнесете брат ми без мен само през трупа ми!

– Както желаеш – каза Ги и ѝ посочи към гъстата джунгла, следваща веднага след плажната ивица. – Да се превърнеш в труп точно тук е лесно. Свободни сте да тръгнете сами и дано Боговете са на ваша страна.

Павел я дръпна встрани:

– Нямаме друг избор – зашепна ѝ той. – Можем или да тръгнем с този Ги, или да загинем сами в джунглата им. По плавници! Предпочитам първото. Каквито и да са тези, предпочитам да сме с тях, ако ще трябва да прекосяваме джунгла.

През това време великаните също отново обсъждаха нещо помежду си, а след кратък спор с Павел Яна неохотно се съгласи да последва Ги. Тя тръгна с приятелите си след него, обръщайки се след другите двама гиганти и брат си, докато те не се скриха напълно от погледа ѝ. Нямаше им доверие, но какво ли друго можеше да направи, освен да се моли това приключение да завърши благополучно и възможно най-бързо.

Колко наивна щеше да ѝ се стори тази надежда съвсем скоро… И дори още повече по-късно, когато се връщаше в спомените си към този ден – първият ден, когато видяха червено небе и срещнаха Атите.

 

 

2

По беше по-голям и силен, затова скоро той пое в ръцете си тялото на Хавиер, а значително по-малкото и леко телце на Алекс остави на Ро. Двамата Ати навлязоха в джунглата и, въпреки огромните си размери, се запридвижваха из нея предпазливо и със страхопочитание. Често спираха, за да се ослушат и при всяко съмнение за опасно присъствие бързо се скриваха сред околната растителност. Дрехите им позволяваха да се слеят с пейзажа почти до съвършенство.

Бяха изминали около една трета от пътя през джунглата, когато по-голямото момче като че ли започна да идва в съзнание. Атите решиха, че е време за почивка – от опит знаеха какви могат да са последствията, ако човешко същество се събуди в ръцете им без да е предварително подготвено за тази среща. Поставиха телата на безопасно място сред растенията и се отдръпнаха от тях.

Хавиер бълнуваше и се мяташе така, сякаш се бореше с някого. От време на време изкрещяваше нещо по-силно, а Атите стояха, скрити наблизо, и тихомълком наблюдаваха случващото се. Времето обаче летеше безмилостно.

– Дали да не го събудим? – обърна се Ро към приятеля си.

– Знаеш, че не може! – отвърна По. – Ако ни види сега, може да полудее от страх.

– Другите трима не полудяха, щом ни видяха – настояваше Ро.

– Ооо, женската полудя! Още ме наболява корема от юмруците ѝ.

– Имаш късмет, че си понатрупал доста сланинки там, друже, иначе щеше да боли даже повече – пошегува се Ро. – Обаче този явно сънува кошмар. Започвам да мисля, че може преди да ги открием да са му вселили от онези сънища. Трябва да му помогнем.

– А аз продължавам да мисля, че онези сънища са само мит. Все вярваш на някакви слухове без да се сетиш, че нито ти, нито аз познаваме някой, на когото са вселявали сънища.

– Ако беше чувал поне половината от историите, които съм чувал аз, и ти щеше да вярваш в магия – заяви компетентно по-младият.

– Знам, знам, казвал си ми за разказите на стария Ноам. Но времената от тогава насам са се променили много. Надали Арг е успял да предаде знанията си на някой от своите. Сам казваш, че Ноам го е описвал като саможив и егоист. Освен това не съм чувал онези сънища да засягат човеци.

– Ами трусовете и другите аномалии? Какво обяснение имаш за тях?

– Всички знаем, че ги правят с машини. Малко ли отпадъци сме намирали от метал и дърво?

– Машини, правени с черна магия! – настояваше Ро.

 

По реши да прекрати спора им със звучна въздишка. Ясно беше, че приятелят му не би склонил да признае, че магията по тези места отдавна е отживелица. Ро като че ли се засегна от недоверието му и също замълча.

– Ти си чакай, щом искаш. Аз отивам да се разтъпча – заяви след малко той и бързо се скри сред гъстата растителност.

Минути по-късно нещо изсвистя във въздуха и тихо тупна току до телата на двете момчета. По се изправи, готов да ги защити. Фииу-туп, и второ подобно нещо почти уцели Хавиер. Бълнуването му секна. По проследи посоката, от която пристигаха падащите предмети, и там видя… Ро. Той тъкмо се канеше да се прицели за трети път.

– Какво те прихваща?! – с няколко грамадни стъпки го приближи другият Ат.

– Нищо. Просто ускорявам нещата.

– Какви неща? Те имат нужда от помощ, а не от… какво хвърляш?

– Нищо опасно, само малко от нападалите наоколо плодове.

– Плодове? Дай да ги видя! – рече По и преди Ро да е успял да реагира, грабна от ръката му сеята3, с която той се канеше да замери отново телата, и моментално я загриза.

– Винаги ли си гладен? – скастри го Ро. По кимна с доволно пълна уста. – Както и да е, искам да видиш, че въпреки твоето недоверие, моят план проработи – посочи към телата на човеците дългокосият.

По се обърна и видя, че по-голямото момче действително вече се беше свестило и, седнало насред джунглата, се оглеждаше наоколо с широко отворени от изненада очи. След малко то забеляза тялото на детето и се спусна към него. Започна да разтрива енергично ръцете му, но след като това не даде резултат, му удари шамар и замахна за удар и по другата буза.

– Мисля, че вече трябва да се намесим – рече Ро и, преди По да успее да възрази, изскочи иззад растенията.

Хавиер чу шума зад гърба си и рязко се обърна. Изправяйки се почти блъсна лицето си в колана на Ро. Проследи гледката нагоре, още по-нагоре и когато достигна лицето, Атът опита да покаже най-дружелюбната си усмивка.

– Здравей! – каза той.

Момчето бързо се отдръпна няколко метра назад без да изпуска от очи великана. Явно премисляше дали да бяга или да се сражава.

– Тук сме, за да ви помогнем. Ще бъде глупаво да бягаш. Не можеш да оцелееш без нас – спокойно го информира гигантският човек.

В този момент Хавиер се сети за детето и отново хвърли тревожен поглед към него. Атът продължи:

Той има нужда от нас.

Момчето очевидно го разбираше, но все още не можеше да отрони нито дума. Съмненията му как да действа и желанието му да се сражава обаче, окончателно преминаха, щом в полезрението му се появи и По.

Атите му дадоха малко време да свикне с необичайната за него гледка, но притеснен за живота на детето, По взе телцето му и тръгна отново през сумрачната джунгла. Ро го последва, а Хавиер тръгна след тях, препъвайки се, къде от замаяност поради скорошното си свестяване, къде от нежелание да остане в компанията им. По пътя великаните му се представиха и обясниха накъде са тръгнали.

– Ще трябва да повървим доста, но в Крепостта има много по-вещи от нас, истински лечители, които могат да помогнат на малкия – каза Ро.

– Поне кристалите там ще му бъдат от полза повече, отколкото тези, които ние носим – добави По.

– А вие как пристигнахте тук? И как се озовахте на брега ни сами? – полюбопитства по-младият.

Момчето като че ли се колебаеше как да им отговори.

– Говори на родния си език – каза му приятелски великанът. – Ние ще разберем.

– Не бяхме сами… – тихо каза Хавиер. – Ние с този бяхме в моята лодка, но в океана имаше още трима.

Атите се спогледаха и му се стори, че се усмихнаха.

– Да, намерихме ги. Трима със смешни дрехи, нали? Но те бяха много далеч от вас на брега.

Хавиер се закова на място.

– Къде са те?

– Не се притеснявай, добре са – отговори му Ро. – Наш другар тръгна с тях, за да им намери други дрехи. Ще дойдат в Аат по-късно.

– Приятелите ти са в отлично здраве, няма за какво да се тревожиш – рече и По.

– Те не са ми приятели – тросна се Хавиер и тръгна отново подире им.

Не стигаха двамата, с които се бе озовал, но и всичко друго, заобикалящо го на това място, беше огромно. Многометрови дървета съжителстваха редом с гигански цветя. Хавиер се почувства като миниатюра в този див и непознат за него свят. Продължи да мълчи и да се оглежда в недоумение. Вървеше след двама непознати великани и също като Яна по-рано се чудеше как ще приключи всичко това. Изведнъж се спъна в някакво въже на земята, строполи се по корем и тъкмо понечи да се изправи, когато усети, че „въжето” се е увило здраво около глезена му. Само секунда по-късно нещото здраво го дръпна назад. Момчето изкрещя. Гигантите мигом се обърнаха.

– Хищна маранна4! – извика Ро и хукна след него. Той бързо издърпа от раницата си жезъл със светещ кристал на върха и запрати лъч светлина към едро, мораво цвете, скрито недалеч от тях зад тежко падащите над него лиани. Поразено от светлината, растението сви огромната си чашка, издавайки нечовешки писък, и пусна крака на момчето.

Едва след освобождението си Хавиер видя къде вероятно щеше да се озове без намесата на дългокосия великан. Невидимото допреди това цвете сега недоволно се гърчеше, издавайки ужасяващи мляскащи звуци от най-месестата си част. По него не се забелязваше каквото и да е подобие на очи, но лодкарят изпита отвратителното чувство, че растението го гледа с желание да го схруска. Хавиер тръгна, препъвайки се отново след новите си познати, без да откъсва поглед от противното същество.

Вървяха още около час, когато светлината наоколо започна бързо да се отдръпва. Растителността в джунглата беше толкова плътна, че и по-рано само едва достигащите през отделни процепи снопчета светлина напомняха, че е ден, но изведнъж мракът започна да става лепкаво гъст и плашещ. От време на време около тях се усещаше присъствието и на други същества, а звуците, издавани от тях, често караха Хавиер да настръхва. Чуваше се глухото хъркане на нещо, което душеше в мрака, писукащи гласове долитаха до тях от някъде високо в дърветата, сякаш дори птиците се присмиваха на глупостта им да вървят нощем през опасната джунгла. Стотици зловещи звуци от невидими същества ги съпътстваха от всички страни, но нищо не можеше да се сравни с усещането, което предизвикваше у него споменът за мляскането на хищното цвете.

Най-после двамата големи решиха, че е време да спрат. Огледаха внимателно мястото, на което смятаха да пренощуват и свалиха големите сакове от гърбовете си. По седна до едно дърво, все още държейки малкия Алекс, прегърна го по-силно и го зави с дрехата си. Ро погледна приятеля си, после и Хавиер, после пак По, и накрая направи на по-голямото момче подканящ жест да го приюти по същия начин. Лодкарят решително тръсна глава.

– И за мен няма да е много удобно, но все пак… ако искаш – попита пак Атът.

– Да не съм бебе! – опъна се младежът. – Ще спя на земята.

Когато разбра, че няма да го склони, Ро смъкна връхната си дреха и му я подаде:

– Ето, поне се завий с това. През нощта тук става много студено.

Хавиер се поколеба, но накрая прие дрехата и се уви в нея, лягайки между двата гиганта. Тъкмо се унасяше, когато се стресна от една мисъл.

– Хей! Гледайте да не ме смачкате докато спите!– рече той.

Великаните се засмяха сподавено.

 

На сутринта Хавиер все още спеше сладко след тежкия преход, когато внезапно сънят му бе прекъснат от грубо и неочаквано сграбчване. Една огромна ръка го вдигна рязко, както си беше увит в дрехата на Ата, и го запокити към най-близките храсти. Момчето се стресна и понечи да извика.

– Тихо! – нареди Ро, чието лице се бе озовало в неприятна близост до собственото му.

Момчето се омълча и ослуша. Наоколо се чуваше шум като от хеликоптер. Значи в тази затънтена местност все пак имаше още някой! Мина му мисълта, че може би спасители издирват точно тях, за да ги приберат у дома, а проклетите гиганти искат да им попречат. Той рязко се отскубна от хватката на Ро и хукна към едно пространство с по-рехава растителност и повече светлина. Великанът обаче успя да го настигне само с три разкрача, повали го и затисна устата му с ръка. После го издърпа обратно, все още пречейки му да вика. Хавиер беше слаб, но жилав, и се опита да се бори с врага си на всяка цена. Колкото и да се мяташе, извиваше и дереше обаче, онзи го държеше здраво.

Скоро шумът се отдалечи и заглъхна съвсем. Едва тогава Ро пусна момчето. Хавиер побягна от него, след няколко метра се спря и погледна назад. Не го преследваха и явно не смятаха да го нападат повече. Само го гледаха с упрек без да казват нито дума.

Мълчанието наруши По:

– Знаеш ли, че можеше да изложиш живота на всички ни на сериозна опасност? – спокойно го попита той.

Хавиер не отговори. В погледа му се четеше недоверие и озлобление. Той не искаше да разговаря повече с тези грамади, нито да дели пътя си с тях. Искаше единствено да се прибере у дома при баща си и да забрави за лудите, които го бяха склонили да зареже риболова си уж само за няколко часа, а вместо това заради тях се бе озовал да кръстосва непознати земи вече цели две денонощия.

– Виж, той не знае нищо за нас и за тези места – обърна се към приятеля си Ро, разтривайки изподрасканата си ръка.

– Тогава може би е време да му обясним – все така спокойно отвърна По.

– Да, време е – съгласи се другият. – Виж само как ме надра дребосъкът!

– Твой ред беше за малко пердах – ухили се гологлавият.

– Да бе! Мисля, че ми дължиш още една сảма ỏки задето спасих дебелото ти туловище.

– Обичам сладичко, както ти обичаш да си посръбваш. Всеки има недостатъци, спри да ми се присмиваш! – оправда се По като малко дете. – Да седнем тук.

Двата Ата едновременно приклекнаха и седнаха на земята с кръстосани крака, докато по-възрастният все още стискаше здраво в прегръдките си Алекс. Направиха знак и на Хавиер да поседне до тях. Той се върна бавно назад и плахо се настани на земята.

– Ние тук преживяваме трудни, дори страшни времена – започна да разказва По. – Но за да ме разбереш по-добре, първо ще ти разкажа малко повече за нас и нашите обичаи. От край време расата на Атите се слави като миролюбива, духовна и живееща според Природните закони. Ние не държим на вещите и всеки от нас притежава толкова от тях, колкото са му  необходими, а реколтата, оръдията на труда, всички достижения и блага при нас са общи. Ние обработваме земята заедно, делим роденото от нея в крепостите и селата, помагаме си във всичко. Помагаме и на немалко народи отвъд нашия континент, най-вече със знанията си за строителство, земеделие, за енергията и нейните източници, както и за влиянията на звездите. Това са знания, които ние сме наследили от нашите предшественици – Децата на боговете – чрез духовния ни учител Кровин. Но преди около шестстотин киши5 сред нас се появили различни…

– Арите! – рече Ро.

– Да, Арите – въздъхна По. – Според преданията сред предците ни се появили такива, които решили да създават блага само за себе си. Първият от тях се казвал Арг, затова и последователите му били наречени Ари. Арг решил, че всеки може да има повече, ако работи само за себе си. Смятал, че е несправедливо да дели с немощните дареното от земята, небето и океана, ако те не могат да му дадат нищо насреща. Той бил добър земеделец и може би дори още по-добър оратор, защото немалко Ати му повярвали и се подвели по болните му амбиции.

Първоначално с Арг тръгнали само други земеделци, но скоро към тях се присъединили различни занаятчии и работници. Говори се, че по онова време коварният Арг успял също да открадне с измама много от свещените свитъци и се заел да изучава от тях тайните на злата магия. След това Арите започнали да коват оръжия и да се подготвят да превземат територии единствено за себе си. Те се преселили на остров Ор, разположен в най-северната част на континента, и неусетно превзели намиращата се там крепост Сиф, принуждавайки жителите ѝ, които не подкрепяли техните идеи, да я напуснат.

– Но всичко това изглежда се е случило доста отдавна, нали? – попита Хавиер. – Какво общо има със събитията сега?

– Така е. Но имай търпение и слушай. След превземането на Сиф Арг се самопровъзгласил за негов владетел и за върховен собственик на земите на Ор. Настанил се в най-хубавата част на крепостта, а самодолството му било толкова голямо, че скоро започнал да гледа с презрение и на последвалите го. Тъй като смятал всичко на острова за свое, той измислил нова форма за подчинение в Сиф: вместо стоковата замяна, която практикуваме ние, там той въвел замяната на метални отливки с печат за стойност срещу земя, труд или услуга.

Остров Ор е малък и ресурсите му са ограничени, а с времето Арите започнали да стават все по-алчни, да трупат повече от това, което им било нужно и да се карат помежду си кой има право да притежава по-голям къс земя и повече метални отливки. Сред тях се зародило разслоение между такива, притежаващи все повече блага и такива, притежаващи все повече дългове. Започнали да се отчуждават помежду си и да стават все по-враждебни един към друг. Започнали да крадат и да се бият. За да ги обедини отново, Арг създал училище за войни, което нарекъл Щол. През него минавали, а може би и още минават, всички мъже Ари. Там ги обучават как да се бият и как да създават оръжия, но на първо място – обучават ги да мразят врага си, за какъвто смятат нас.

Преди около четиристотин и петдесет киши обучаваните в Щола напуснали Ор и нападнали свещената за нас крепост Табул, откъдето успели да откраднат три изключително ценни за нас предмета. Това довело до събития, за които няма време да ти разказвам сега, но по-важното е друго – към сто киши по-късно те атакували и крепостите в северната част на континента, които са най-близо до острова. Само за една нощ Арите успели да опожарят една от тях и да обезлюдят напълно друга. Тези събития са първата в историята война по тези земи и са записани в свитъците ни като Дългата нощ на Севера. От тогава те извършват грабежи и някакви странни за нас експерименти в онези територии, заради които обширна част от континента насевер се е превърнала в пустиня. Арската алчност изглежда става все по-ненаситна…

– Говори се, че в Сиф е невъзможно дори да получиш храна или вода, ако не можеш да платиш с метални отливки за тях! – вмъкна с възмущение Ро.

Хавиер вдигна изненадано вежди. Това му звучеше твърде познато.

– Да, така се говори и не би ме учудило, ако е вярно – рече По. – Те се интересуват само от материални неща, загърбили са духовността, добротата и грижата за ближния си напълно. За тях личната облага е единственото съществено.

– А вие как иначе получавате храна? – попита с насмешка Хавиер. – Не плащате ли за нея? Не се ли трудите?

– Разбира се, че се трудим. Не разбра ли всичко, което ти казах в началото? Ние се трудим дори повече, отколкото Арите, макар при нас да няма заплащане на труда в смисъла, който те влагат. А и при нас понятията работа и труд имат съвсем различно значение. Докато за Арите това да работят е средство само да получат възможно най-много от проклетите им метални отливки, за нас трудът е наслаждение като игра. Всеки от нас се труди, извършвайки дейност, която му е приятна и му идва отръки. И затова, изпитвайки удоволствие от труда си, ние неусетно се усъвършенстваме в него. При нас няма принуда, няма насилие.

– Нима? – иронично попита момчето. – А кой събира боклука при вас? Кой почиства улиците ви? Или вие нямате улици и буклук, нямате други видове работа, която никой не обича да върши?

– Разбира се, има видове труд, които не са приятни никому – отговори Атът. – Затова в тях участваме всички, всеки когато има възможност. А колкото до произведеното от нас, ние приемаме ражданото от природата като дар и смятаме, че всеки свободно може да се ползва от него. Нима ти смяташ, че нямаш право да дишаш въздуха около теб или да пиеш вода от ручай в краката ти? Нима може да се поставя цена на нещо, което Вселената ни изпраща като подарък? Не е ли по-справедливо да се отплащаме на Гея за нейните дарове вместо да плащаме едни на други за това, че тя е благоволила да ни ги поднесе? И ние ѝ се отплащаме непрекъснато с грижите си към нея. За нас тук природата – Земята и Океанът – са свещени.

По извади манерка от сака си и жадно отпи. След това продължи да разказва:

– И така, Арите идват тук, за да секат дървета и да убиват животни, с които очевидно са започнали да се хранят. Унищожават всичко по пътя си, грабят всичко, до което могат да стигнат, без да се интересуват колко болка причиняват на Гея или на другите обитатели по тези места. Сега ние – Атите – обитаваме само три от предишните си крепости, както и няколко разпръснати из континента села, а по-голямата част от човеците избягаха далеч отвъд пустинята Златно око и се заселиха там, вечно живеейки в страх заради по-силните и зли Ари. Ние също се страхуваме от тях…

– Чакай малко – прекъсна го нетърпеливо Хавиер. – Току що каза „човеците”. Да не би тук да живеят и хора?

– О, да – каза По. – По нашите земи от край време внезапно се появяват човеци. Никой не знае защо – нито ние, нито те. Понякога идват по вода или въздух заедно с машините си, а понякога просто океанът ги изхвърля на брега като вас.

– Къде са те? Мога ли да се срещна с тях?

– Има време, сигурно някой ден ще се случи и това. Но още не си чул всичко, което искам да ти разкажа, а то вече е свързано именно с хората. Още преди стотици киши Арите започнали да отвличат пристигащите човеци, за да ги ползват за работна ръка и за забавление в Сиф. Един от тях обаче насилил човешко момиче и то забременяло от него. Това се е случило много отдавна, когато, изглежда, дори Арите са притежавали някакво понятие за морал. Другите в общността им протестирали и принудили съгрешилия с друга раса да се ожени за бременното момиче. И може би всичко щяло да приключи с това, но донякъде за наш късмет, но пък за лош късмет на човеците, тази история се задълбочила. Човешките момичета са хубави и нежни, затова все повече от Арите започнали да ги крадат и да се сношават с тях.

Хавиер го гледаше с отвращение. Атът се досети защо.

– Нека обясня какво имам предвид като казах, че случилото се е за наше добро – рече той. – Не знаем дали заради смесването им с човешките гени или заради собствената им алчност и любов към материята, Арите постепенно загубили голяма част от дарбите, които притежаваме ние. Те вече нямат Окото, което дава на нас много от уменията и силата ни. Загубили са и връзката си с кристалите, станали са по-дребни на ръст. Всичко това те опитват и до днес да компенсират с кражби, с изучаване и доосъвършенстване на машините на пристигащите човеци. Попита ме какво общо има разказа ми със сегашното време. Ето, това е общото –  Арите и сега непрекъснато създават много вещи и оръжия, които на нас изглеждат чудновати и страшни. Те смятат, че вече са по-развити и силни от нас и затова стават все по-дръзки в опитите си да превземат по-големи площи от континента.

– Има слухове, според които Арг все още е жив и се крие из Сиф – вметна, снишавайки гласа си, Ро.

– Това са глупави слухове, в които няма начин да има и трошица истина! – протестира По. – Няма начин той или който и да е друг да доживее над шестстотин киши.

– Ами ако е открил такава магия в древните книги?! – попита гневно Ро.

По обаче бе категоричен:

– Ти по-добре от мен би трябвало да знаеш, че такава магия няма, нямало е и не може да има. Ако имаше, то сигурно дядо ти щеше да е още жив. Или Кровин.

Ро се замисли. В думите на другаря му имаше известна логика.

– Е, добре. Сигурно си прав за това, но има още нещо тревожно. Говори се също, че дясна ръка на сегашния владетел на Сиф – Палх, е страшен воин на име Вон – каза той. – Опасяваме се, че сега Арите искат, а и може би са готови, да ни нападнат отново така, както през Дългата нощ. А ние, макар по-многочислени и едри от тях, не толерираме войната и няма да можем да се защитим…

– Шумът, който чу преди малко, беше от машина на Арите – рече пак По. – Нямаше как да знаем накъде бяха тръгнали и защо, но при всички случаи срещата с тях щеше да бъде пагубна за всички ни. Най-вече за него – кимна към тялото на Алекс той.

Хавиер седеше безмълвен и премисляше чутото.

– Тази машина звучеше така, сякаш не се движеше по земята, ами летеше – каза със замислено изражение той.

Атите кимнаха. Очите на момчето се разшириха.

– Да не би да искате да кажете…? Без да ви обиждам, но вие изглеждате и звучите като дошли от каменната ера. Аз живея,.. живеех… в двадесет и първи век, но никога не съм летял. А вие можете да летите?!

– Не ние. Те – отвърна По.

– Значи те имат самолети? И очаквате тук скоро да започне война? – плахо попита пак Хавиер.

По-едрият Ат се прокашля и побърза да отговори:

– Винаги сме опитвали да запазим оптимизъм и да не мислим за най-лошото. Все пак, приятелю, и в най-дълбокия мрак има частица светлина. Признавам, че нашето отчаяние започваше да нараства през последните киши заради фактите и слуховете, за които ти разказахме. Все повече Ати се оттеглят на юг и се окопират в затворени общности, а занаятчиите-ковачи като брата на Ро подновиха отдавна загърбеното изсичане на оръжия. Признавайки го гласно или не, всички Ати живеят в страх от атака. Но мисля, че това, което се случи вчера, може да е повод за нова надежда везните на Кармата ни да се наклонят в друга посока.

– Вчера ли? – погледна го с изненада момчето. – Какво се е случило вчера?

– Вашето пристигане, малки приятелю – отвърна По.

Недоверието в погледа на пуерториканеца нарасна.

– Нали каза, че тук пристигат и други хора като мен, него и лудите му роднини – посочи малкото момче в ръцете на гиганта той. – Защо ние да сме по-специални?

По се поколеба.

– Не мога да съм съвсем сигурен още, нито мога да обсъждам това с теб. Засега ще трябва да го приемеш на доверие.

Последното вече съвсем преля чашата на търпението на Хавиер. Той се смяташе за здраво стъпил на земята човек и такива намеци и недомлъвки съвсем не му бяха по вкуса. Не можеше да повярва, че за момент се бе хванал на въдицата да мисли за историята, разказвана досега от грамадните човекоподобни, като за нещо реално.

– А аз си мисля, че вие просто се опитвате да ни попречите да се приберем у дома – с гняв рече той. – Но каквото и да сте намислили, няма да стане! Ако наистина сте от добрите, ще ме оставите да си тръгна. Накъде е пътят към човешкото място?

Той стана и изтупа задницата на панталона си от праха. Атите го изгледаха с изненада. Въпреки това По вдигна десница и посочи тънка нишка между растенията, подобна на едва забележима пътека. Хавиер се обърна и бързо тръгна по нея. Ро понечи да скочи да го спре.

– Остави го – възпря го По. – Щом не ни вярва, нека сам да се убеди. Изглежда има нужда точно от това.

– Не мога да повярвам, По, ти го излъга за пътя! Това е толкова нетипично за теб. Горкото момче, сигурно ще загине там съвсем само. Дано Боговете бъдат на негова страна!

– Аха! Дано да бъдат! – смигна му с усмивка По и чак тогава приятелят му разбра какво си бе наумил.

 

3

Ги закрачи през пясъка, а тийнейджърите, вече носейки плавниците си в ръце, подтичваха боси зад гърба му и често едва го догонваха. От време на време той се спираше, за да ги изчака. Вървяха на североизток покрай океана.

В една от кратките паузи, които си позволиха, Васко попита:

– Накъде ни водиш?

– Отиваме във Вия.

– Какво е това? – попита и Павел.

– Това е селище, нещо като селце. Там живеят другите като вас.

– В какъв смисъл „като нас“? – полюбопитства и Яна.

– Другите новодошли – отвърна Ги. – Случва се от време на време и други човеци да пристигат тук като вас. Никой не знае как и защо се озовават по нашите земи. Знаем само, че идват случайно, пътувайки за другаде. Когато можем, им помагаме да достигнат до селището на себеподобните си. Сигурно щяхме да оставим и вас там, ако не беше спешната нужда от помощ за малкото същество.

Младежите се спогледаха. В главите и на тримата в този момент изникна спомен за светещата кристална топка насред Бермудския триъгълник. Дали не беше тя причината за пристигането и на другите хора по тези земи? Но преди който и да е от тях да спомене за това, Атът тръгна отново и, вървейки, продължи да им говори през рамо:

– Ще се опитам да ви преведа през плажа, доколкото е възможно, но все пак малко преди селцето ще трябва да минем и през един участък от джунглата.

Павел пребледня отново, а това не остана незабелязано от Яна.

– Какъв ти е проблемът пък на тебе? – тихичко го попита тя.

– Паяци… – кратко рече Павел, преглъщайки.

– Паяци?!

– Да. Големи, космати, отровни паяци. Джунглите сигурно гъмжат от тях.

– Какви ги говориш? Не ми казвай, че точно в момента, когато не знаем накъде и с кого сме тръгнали, теб би те уплашил някакъв си паяк.

– Мразя даже домашните, ужасяват ме – Павката направи физиономия, с която демонстрира огромната си неприязън.

Васко вървеше редом до тях и надаваше по едно ухо.

– А какво ще кажеш за змиите и скорпионите? – подхвърли той.

Павел го изгледа още по-стреснато.

– Стига и ти! – каза Яна и блъсна Васко с юмрук по рамото. – Не виждаш ли, че само това му липсва?

– Да, да, виждам. Затова казвам, че има и по-опасни гадини от паяците – смигна ѝ той. – А и замисли се за нещо друго, Пав – очилата ти за щастие ги няма, така че дори наоколо да има паяк, ти надали ще го забележиш.

– Странно е, че го споменаваш, защото от известно време и аз си мислех за очилата ми и… ъъъ…  може да ви се стори откачено, но имам чувството, че тук нямам нужда от тях. Не знам какво е това място, но никога през живота си не съм виждал по-добре, а нося очила откак се помня.

– Да, бе, да! Само гледай тук да не вземе да ти харесва, защото аз лично не мисля да се задържаме дълго – скастри го Яна.

От равнинен теренът изведнъж се смени с хълмист. Ту се изкачваха, ту слизаха по дюни, възвишения и по-полегати части. Вървяха с часове, а светлината все повече угасваше и сенките на близката растителност се удължаваха, сякаш за да ги хванат в примката си.

Със залеза небето се обагри в още по-кърваво червено. Изкачвайки се на поредния хълм, Васко забеляза още нещо необичайно в небето и засочи натам.

– Вижте! Вижте колко огромна е Луната! – развика се той. – А ето там има още една!!!

– Шшшшт! – обърна се стреснато Ги.

Той спря, ослуша се и започна да оглежда терена, на който се намираха. Плажната ивица тук беше доста тясна. Океанът блъскаше зловещо брега, а само на няколко метра от мястото, където вълните му се разбиваха с рев и се отдръпваха отново навътре в тиха, едва съскаща пяна, стърчаха първите храсти и бурени, бележещи началото на джунглата.

– Най-добре ще е да пренощуваме тук – рече гигантът.

– Мислех, че вече сме близо – разочаровано каза Яна. – Вървяхме толкова много. Капнах от умора.

– Близо сме – потвърди Атът. – Но нощем в джунглата опасностите са повече.

– А и тук можем да си направим огън – въодушеви се Васко. Той се гордееше особено много с успехите си като скаут в Англия и често с удоволствие разказваше на приятелите си интересни и героични случки от онези времена. – Предлагам да съберем съчки, докато все още има някаква останала светлина.

– Огън? Съчки? – недоумяваше великанът.

– Да, съчки. Сухи клони. Ей там сигурно има предостатъчно – посочи към джунглата момчето.

– Не, не, не! – възпротиви се големият. – Не можеш да унищожаваш Майката Природа и създанията ѝ така!

– Но ние ще умрем от студ без огън – противеше се Васко. – Виж ни, почти голи и боси сме. Не знам за другите, но лично аз си умирам и от глад.

– Никой няма да умре, поне не тази нощ. Аз ще се погрижа за вас.

Ги смъкна от гърба си голямата торба и измъкна от нея завита в плат пита хляб и две допълнителни дрехи, носени за всеки случай. Той разчупи храната на парчета и им посочи с жест да ядат. После постели едната от дрехите върху пясъка и пак с жест показа на младежите, че другата могат да използват за завивка. Дрехите действително бяха толкова големи, че и тримата човеци можеха преспокойно да се увият с тях през нощта. Накрая великанът извади от торбата си още нещо, което накара тримата по-малки да онемеят от почуда.

Последният предмет беше дълъг около метър и половина и приличаше на пръчка от тъмен метал, прекрасно инкрустирана с плетеници, вдлъбнатини и изпъкващи в метала руни. А на върха ѝ, или поне така предположиха нашите млади герои, плетениците се завиваха здраво около голямо парче кристал, който излъчваше същата бледа и слабо пулсираща светлина като топката, която те бяха видели последно преди да се озоват натъркаляни на плажа и преди да срещнат Атите.

– Мисля, че всичко това ще ни е достатъчно, за да преживеем нощта. Аз ще остана буден, за да ви пазя – каза Ги. Той постави пръчката си с кристала на пясъка в близост до огромните дрехи. Освен светлина, от белия камък действително се излъчваше и едва доловима, но приятна топлина.

На спътниците му обаче вече съвсем не им беше до сън. В главите и на тримата напираха лавини от въпроси.

 

– Защо камъкът върху пръчката ти свети? – първи почти изпищя Павел, ужасен от мисълта какво още би могло да се случи, ако някой от тях докосне кристала, както бе направил Васко във водата.

– Това не е обикновен камък, а лунен  кристал. Ще забележите, че по тези места той е много разпространен и почитан. Наричаме го „втвърдена светлина”. Всички Ати имат такъв жезъл.

– Мисля, че по-важно за нас сега е да разберем нещо друго – почти го прекъсна Яна. – Къде се намираме?

– В момента – в близост до джунглата. Една от джунглите – отвърна Атът.

– Имам предвид, това Атлантида ли е? – уточни тя.

– Атлантида?… – затрудни се гигантът.

– Да, Атлантида. Континентът ви. Как го наричате вие?

– Никак. Това просто е нашият къс земя – мястото, на което живеем. Имаме имена на крепостите, на селата и на много други месности, но не знам такова име, с което да нарека всичко наоколо. Някои наричат континента ни Земя на Трите кралства, но ние – Атите – не приемаме това название.

– Кои са тези някои?

– Главно човеците от други места по Земята, на които помагаме.

Яна явно беше разочарована. Тя замлъкна, премисляйки получената информация и Павката се възползва моментално, за да зададе още въпроси.

– Коя година е сега? – рече той.

– Коя година?.. Хмм.. Ние тук не използваме това понятие, но знаем за него от човеците.

– Тогава поне кое хилядолетие е?

Атът се затрудни и с този въпрос. Павката реши да пробва с нещо по-просто:

– Каква е твоята възраст?

– О, това ли? Аз съм на 48 киши.

– Какво е това киши?

– Това е нашата мярка за време. Знаем, че при вас то се измерва другояче, но по всичко изглежда, че тук при нас времето тече по-различно, отколкото при вас.

– Как така? – изуми се Яна.

– Ето така. Когато някой от вас, човеците, пристигне тук и другите го попитат в кое време е напуснал Горната Земя, според вашите години винаги се оказва, че времето, което той посочва за там, е различно от времето, което другите са преживели като свой престой тук. В крайна сметка приехме, че разминаването е в рамките на около десет ваши години.

– В смисъл, че пристигат десет години по-рано или по-късно? – заинтригува се неимоверно Павел.

– Ни едното, ни другото, друже. За всички е ясно, че Горната Земя е отдалечена от нас не толкова с разстояние, колкото с време и то с много, много време. Но очевидно един киш тук се равнява на около десет ваши години. Просто е.

Тримата малки обаче изглеждаха съвсем объркани от отговора му. Те запремятаха още и още въпроси един през друг.

– Искаш да кажеш, че по нашите стандарти ти си на 480 години, така ли? – любопитстваше един.

– Кой киш по вашия календар е тук сега? Имате календар, нали? – питаше друг.

Какафонията беше пълна.

– Хей, хей! Един по един, моля! – усмири ги Ги. – И няма да седим будни всички през цялата нощ. Още само един въпрос и заспивате.

Тримата задискутираха. След малко момичето отново се обърна към него:

– Е, добре. Изглежда, че имаме много въпроси, затова нека се спазарим за два преди да си легнем.

Атът се съгласи. Васко погледна приятелите си и кимна за позволение да вземе думата пръв.

– Моят въпрос е такъв… – започна той. – Ние говорим на един език, а усещаме, че ти говориш на съвсем друг, но въпреки това ти разбираш нас и ние прекрасно разбираме теб. Как става това?

– Дааа. Неведнъж са ми задавали този въпрос. Вие, човеците, които пристигате тук, говорите различни езици, забелязал съм това. Но всички ваши езици произхождат от Първичния такъв, който са говорели всички след Сътворението и преди разделянето на всякакви езикови групи. Ние тук говорим на него, а се разбираме, защото без да знаете, всички вие явно също пазите несъзнаван спомен за Първичния език… Втори въпрос?

Тримата тийнейджъри си размениха тревожни погледи. Всички въпроси им се струваха важни, един обаче изглеждаше по-наложителен от всички останали. Зададе го Павел:

– Кога и как ще можем да се върнем у дома?

– Това, приятели, аз не мога да кажа – с тъжно изражение отвърна Атът.

– А кой може тогава? – попита Яна. Липсата на отговори на почти всичките им въпроси започваше да я изкарва извън равновесие. „Този глупав гигант явно е напълно безполезен!“ помисли гневно тя.

Ги я погледна изкосо.

– Това е въпрос, на който могат да отговорят само Децата на Боговете. Ако пожелаят. Те рядко се намесват в нашите дела, а в тези на човеците – дори още по рядко. Те са древни, премъдри и безсмъртни същества, които обитават това място от много повече време, отколкото който и да е от нас. Те са също далеч по-развити от нас духовно, безкрайно добри създания и водачи в света на душите извън материята. Малцина от нас са имали честта да се срещнат с някой от тях – отвърна той, загледан в светлината на жезъла си. После отново премести поглед към Яна и добави:

– Може би засега съм безполезен за вас, но не прибързвайте да съдите за събитията и съществата, които срещате, по повърхностни белези. Понякога трябва време, за да оцените цялостната картина на това, което виждате или преживявате, както и на това, с което Вселената ви дарява. Нейните уроци са невидими, а последствията от тях често се проявяват много след като събитията са се случили.

Момичето се сконфузи и приведе поглед. Напъха се бързо между дрехите на Ата и пожела лека нощ. Приятелите ѝ я последваха. Те заспаха, но тя остана дълго време замислена в тишина върху последните думи на Ата.

 

Дали заради размислите ѝ преди да заспи или поради някаква друга причина, нощта се стори на Яна изключително кратка. Тя се събуди, стряскайки се от кошмар, но когато отвори очи, кошмарът все още беше там. Не беше сънувала. Океанът все така блъскаше по брега с познатия ѝ рев, къдрави бели вълни все така се опитваха да сграбчат за краката нея и приятелите ѝ, а тя все така беше увита в две гигантски дрехи, редом до спящите Павел и Васко.

Тя се размърда и се огледа наоколо. От великана нямаше и следа, затова тя започна да буди младежите, разтърсвайки ту единия, ту другия.

– Ставайте! Сами сме.

Те се размърдаха лениво.

– Стига сте се излежавали! Сега е моментът да му се изплъзнем! – ядосано шептеше Яна.

– На кого да се изплъзваме? Защо? – попита още в унес Васко.

– На великана, как на кого?!

– Ама, защо? – поизправи глава, мижейки, и Павел.

– Наистина ли трябва да ви обяснявам точно сега?! – недоумяваше момичето. Тя се изправи и започна да събира разхвърляните наоколо плавници и маски. – Защото не знаем кой е той и какво наистина цели. Нито знаем накъде ни води. Вия-Мия, тинтири-минтири… Ами ако ни води право към някой капан? Ако са ходили по брега с другите двама да търсят плячка, а ние като някакви тъпи овце се оставихме в ръцете им? Боже, не мога да повярвам, че им позволих да отведат Алекс! Какво ли може да му направят… Нашите ще ме накажат доживотно, ако го изгубя или му се случи нещо…

Последната мисъл съвсем я съкруши и тя падна на колене върху пясъка, опитвайки да достигне един шнорхел, захвърлен по- встрани.

– Нищо няма да ни направят, Яна, успокой се – седна на пясъка до нея Павел. – Нали ги чу? Те казаха, че са приятели.

– Уфф, толкова си наивен, че понякога ми иде да те ударя, за да се осъзнаеш – изсъска през сълзи тя. – Може да са човекоядци или какви ли не! Освен това…

Тя млъкна рязко, засрамена от това, което без малко щеше да каже.

– А ти, според мен, имаш проблеми с доверието – добронамерено, но много сериозно ѝ рече Павел. – Защо щеше да им е да разиграват целия този театър със спасяването на Алекс и пуерториканеца и защо биха да ни водили някъде, ако просто искаха да ни изядат или вземат за заложници. Ти виждаш колко огромни са те. Ако целяха зло, можеха просто да грабнат и петима ни и да ни отнесат където поискат.

– А какво искаше да кажеш преди малко? – попита Васко. – Освен това какво?

Яна пак се изплаши от спомена за предишната вечер. Не можеше да си обясни какво се беше случило тогава, но колкото и да го беше премисляла после, изводът ѝ си оставаше все същия. Тя дори се бе притеснила отново, че полудява, както всички мислеха покрай виденията ѝ за Слав, затова не знаеше дали да сподели размислите си на момчетата. Но ако не на тях, на кой?

– Освен това… – тихо и предпазливо каза тя – …ми се струва, че той може да чете мисли.

Павел я изгледа с изумление, а Васко тъкмо се канеше да се захили, когато нещо в джунглата се размърда и от там с тежки стъпки и усмивка на уста се появи Атът.

– Време е за вашата закуска – радостно заяви той и изсипа от шепите си пред тях куп плодове.

 

Тийнейджърите се нахвърлиха веднага върху донесената храна. Повечето плодове им изглеждаха чудати и напълно непознати на вид, но гладът си казваше своето, а и вкусът им съвсем не бе лош. Ги погледа известно време със задоволство човеците, а после приседна, обърнат към океана в поза лотус, и остана застинал така, докато те се нахраниха.

– Друго си е човек да похапне! – каза Васко, предъвквайки последния плод.

Другите двама кимнаха, също дъвчейки.

– Дано всичко това не ни излезе през носа – прошепна Яна.

– Престани да се притесняваш! – почти умолително рече Павел. – Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

– Лесно ти е на теб! Отговаряш само за себе си. А аз нося отговорност и за дребосъка, който е кой знае къде. Направо ще полудея, ако трябва да обяснявам на нашите, че съм го изгубила.

Докато Яна и Павката разговаряха, Васко стана и се приближи до Ата. Хвана ръкава на дрехата му и го разтресе. Ги се сепна, сякаш излизайки от транс, и погледна момчето. В момента, в който се обръщаше, Васко забеляза странно движение по челото му. „Май го стреснах, дано да не се е ядосал“ помисли момчето.

– Хайде, ставай! – рече с усмивка то. – Нямам търпение да се отърва от тоя отвратителен тесен костюм.

Ги се изправи, с един замах грабна дрехите си от пясъка, изтръска ги и ги натика обратно в торбата си. После направи крачка напред, но застина и се обърна към юношите.

– Всъщност… – прокашля се в шепата си той. – И аз имам един въпрос към вас.

Малките замлъкнаха. Какво ли би могъл да пита точно той, който бе на своя територия?

– Ами аз се чудех… – запредъвква Атът. – Вие казахте, че онова малко същество… детето… е нечий брат?

– Да, мой брат! – наежи се Яна. – Е?

– Ами… дали някой друг… ами… как да кажа… дали някой от вас тук не му е родител? Или пък другото пострадало момче? Дали той не му е баща? – продължи предпазливо да задава въпроси Атът, преценявайки всяка дума.

– Не! – гневно викна момичето. – Родителите ни не са тук, но това няма значение. Аз съм тук и няма да ви позволя да му навредите!

Атът се отдръпна назад.

– Да му навредим ли? Хмм, не – отвърна със замислено изражение той, приглаждайки брадата си. – Тъкмо напротив. Но сте сигурни, че никой от предците му не е тук?

Този разговор се стори на Яна нелеп и подозрителен.

– Защо се интересуваш от брат ми? – тросна се тя.

– Защото… хммм… – Ги очевидно премисляше какво да отговори. Накрая рече – Нищо особено. Просто имах едно хрумване нощеска, видение някакво. Но не мога да го обсъждам сега. Трябва да тръгваме.

Той се обърна отново и закрачи уверено към границата с джунглата. Яна го последва първа с все още гневна крачка и желание да разбере на какво се дължи нездравият интерес към брат ѝ. Васко също тръгна с готовност, а що се отнася до Павел… той ги последва с неохота и с немалко страх.

Advertisements